Когато въведоха Филип Кайол, се възцари гробна тишина. Дамите го изпиваха с поглед; някои насочиха натам лорнетите си, за да разгледат по-добре младия мъж; зад изразителните му черти се криеха силни страсти, оценени по достойнство; когато видяха стройното тяло и ясните погледи на любовника, жените решиха, че вината на девойката не е толкова голяма.
Филип се държеше спокойно и с достойнство. Беше облечен в черно. Сякаш не забелязваше присъствието на двамата полицаи, които стояха до него; ставаше и сядаше, оглеждаше спокойно и непредизвикателно тълпата, а всеки път, когато погледът му спираше на трибуната, неволно се усмихваше: дори и тук у него не угасваше желанието да се харесва и да бъде обичан.
Прочетоха обвинителния акт.
За Филип той бе смазващ. Фактите според показанията на господин Дьо Казалис и племенницата му, умело интерпретирани в обвинението, звучаха зловещо. Говореше се, че бил съблазнил Бланш с помощта на вредни романи. В действителност се отнасяше за две съвършено детски по съдържание книги на госпожа Дьо Жанлис. Обвинението приемаше версията на Бланш, която твърдеше, че никога не е писала на Филип и че двете писма, представени от обвиняемия, са били написани под негова диктовка в Ламбеск.
Когато четенето на обвинителния акт приключи, залата се разшумя: всеки от присъстващите си беше изградил своя версия още преди да дойде в съдебната палата, и сега оспорваше гласно чутото. Навън тълпата почти крещеше. Председателят заяви, че ще опразни залата. Постепенно отново се възцари тишина.
Тогава започна разпитът на Филип Кайол.
След като председателят му зададе традиционните въпроси и повтори мотивите на обвинението срещу него, младежът ясно отговори:
– Обвинен съм, че съм бил отвлечен от една девойка.
Думите му бяха посрещнати със смях в залата. Дамите скриха усмивките си зад ветрилата. Фразата, произнесена от Филип, колкото и абсурдно да звучеше, съдържаше всъщност самата истина. Председателят отбеляза, че никога не е чувал някой тридесетгодишен мъж да е бил отвлечен от една шестнадесетгодишна девойка.
– Нито пък някой е чувал – спокойно възрази Филип – една шестнайсетгодишна девойка, която обикаля по пътищата, минава през градове, среща хора, да не извика на помощ първия срещнат човек да я освободи от похитителя ѝ.
И той започна да обяснява и доказва невъзможността на насилието и принудата, в която го обвиняваха. Бланш е била свободна по всяко време да го напусне, да помоли за помощ. Ако го е следвала, значи е била съгласна да избяга с него. Филип изказа своето нежно отношение към Бланш и огромната си почит към господин Дьо Казалис. Призна вината си и помоли да не бъде наричан недостоен съблазнител.
Заседанието бе закрито. Разпитът на свидетелите бе отложен. Вечерта целият град кипеше.: дамите говореха за Филип с възмущение, сериозните мъже се отнасяха повече или по-малко строго, хората от народа енергично го защитаваха.
На другия ден тълпата пред вратите на Съдебната палата се оказа още по-голяма и шумна. Свидетелите почти до един бяха срещу обвиняемия. Господин Дьо Жирус не бе почетен; страхувах се от прямотата на характера му, а от друга страна би трябвало да бъде обвинен като съучастник. Мариус лично бе ходил да го моли да не се компрометира в делото, защото се страхуваше да не би сприхавостта и буйният нрав на стария аристократ да объркат всичко.
Единственото показание, благоприятно за Филип, бе това на ханджията от Ламбеск, който заяви, че Бланш е наричала спътника си свой съпруг. Но то бледнееше сред останалите показания. Млекарката Маргьорит измънка нещо и каза, че вече не си спомня да е носила писма на обвиняемия от госпожица Дьо Казалис. Всички свидетели служеха на интересите на депутата било от страх, било от глупост или поради слаба памет.
Пледоариите започнаха с ново заседание. Адвокатът но Филип го защитаваше с достойна за похвала лекота. Не се опита да намери извинение за осъдителното в поведението на младежа.Обрисува го като темпераментен и амбициозен човек, заблуден в надеждите си за богатство и любов. Но едновременно с това доказа, че обвиняемият не може да бъде съден за отвличане и че случаят сам по себе си изключва всякакво насилие и принуда.