– Не ви разбирам – измънка Бланш, отново обзета от страх.
– Не разбирате... Чуйте тогава. Аз обичах Филип. Той идваше да купува рози от мен всяка сутрин. Когато му подавах букетите си, сърцето ми биеше до пръсване. Сега зная къде отиваха тези цветя. Един ден научих, че е избягал с вас. Плаках, защото мислех, че ще го обичате много и ще е щастлив. А ето че заради вас той попада в затвора... Нека не говорим за това, иначе ще се ядосам и ще ви ударя.
Фин млъкна задъхана. Приближи се и опари с горещия си дъх ледените страни на Бланш.
– Вие не знаете как обичаме ние, момичетата от народа. Обичаме с цялото си тяло, истински. Когато бягаме с някой мъж, после не казваме, че той се е възползвал от слабостта ни. Готови сме на всичко, за да го защитим... Ах! Защо Филип не обичаше мен! Но аз съм нещастна, бедна и грозна...
Цветарката се разрида, обзета от слабост като госпожица Дьо Казалис, която я хвана за ръката и изрече през сълзи:
– За Бога, не ме винете! Искате ли да бъдем приятелки, искате ли да ви разкрия сърцето си?... Да знаете само колко страдам!... Но нищо не мога да сторя, подчинявам се на чичо си, който ме държи като в капан... Зная, че съм страхлива, но нямам сили да се боря... А обичам Филип. Той е още в сърцето ми. Казвате ми: "Ако ме предадеш, твоето наказание ще бъде да ме обичаш вечно, да съхраняваш спомена за мен в душата си..." Той е в мен, изгаря ме, ще ме убие. Преди малко, когато прочетоха присъдата, почувствах нещо, което ме накара да потръпна, всичко в мен се преобърна... Вижте, аз плача и ви моля за прошка.
От гнева на Фин не бе останала и следа. Тя подкрепи разстроеното момиче, което едва стоеше на краката си.
– Имате право – продължи Бланш, – аз не заслужавам милост. Обидих този, когото обичам и който вече никога не ще ме обича... Ах, за Бога, ако един ден той стане ваш съпруг, кажете му за сълзите, които съм проляла за него, поискайте му прошка от мое име. Ще полудея, защото не мога да му кажа колко го обичам. Той ще ми се изсмее, не ще разбере причината за предателството ми... Не, не, не му говорете за мен... Нека ме забрави, така е по-добре... Така ще съм сама с мъката си...
Настъпи мъчителна пауза.
– А детето? – попита Фин.
– Детето ли? Не зная... – объркано промълви Бланш. – Чичо ми ще ми го отнеме.
– Искате ли да му стана майка?
Цветарката произнесе тези думи с нежен и сериозен глас. Госпожица Дьо Казалис я притисна развълнувано в обятията си.
– О, колко сте добра! Вие знаете какво е да обичаш... Нека се видим в Марсилия. Като настъпи времето, ще ви се доверя.
В този момент се върна старата роднина, която напразно бе
търсила Бланш в тълпата. Фин Фин пъргаво се измъкна и излезе на главната улица. Когато минаваше през Площада на кармелитките, отдалеч забеляза Мариус, който говореше с адвоката на Филип.
Младежът беше отчаян. Не си представяше, че брат му ще получи такава строга присъда. Петте години затвор го ужасяваха. Но може би още по-силно бе сломен от мисълта за публично назидание на марсилския площад. В това наказание разпознаваше ръката на депутата: господин Дьо Казалис целеше да опозори Филип, да го направи завинаги недостоен за любовта на всяка млада жена.
Около Мариус всички призоваваха към мъст. Само един глас от публиката протестираше срещу тежестта на наказанието.
Младежът оживено спореше с адвоката, викаше гневно и отчаяно.
В този момент нечия ръка нежно го докосна. Обърна се и видя до себе си Фин, спокойна и засмяна.
– Последвайте ме – тихо го подкани тя. – Брат ви е спасен.
12
Докато Мариус безполезно обикаляше града преди процеса, Фин от своя страна работеше за спасяването. Тя предприе дейна кампания, за да привлече на своя страна чичо си, тъмничаря Ревертега.
Беше се настанила у тях и по цели дни прекарваше в затвора. От сутрин до вечер се стараеше да бъде полезна, да спечели любовта на чичо си, който живееше сам с двете си дъщерички. Приличаше на някой ръмжащ мечок. Фин разкри чувствителната струна на душата му – бащината обич. Обгради децата с нежни ласки, похарчи всичките си спестявания за играчки, бонбони и дрешки.
Малките не бяха свикнали да ги глезят и изразиха шумно обичта си към голямата братовчедка, която угаждаше на всичките им капризи и им подаряваше толкова хубави неща. Това трогна до сълзи бащата и той сърдечно благодари на Фин.
Без да го осъзнава, тъмничарят се намираше под силното влияние на девойката. Не искаше тя да си отиде. Беше донесла със себе си сякаш нежния аромат на цветята, свежестта на розите и теменужките, които продаваше.