Видяха Ревертега едва на вечеря. Още щом заговориха, надзирателят показа на Мариус двете си дъщерички, които играеха в един ъгъл на стаята.
– Господине, ето моето извинение... Не бих искал нито едно су, ако не трябваше да храня тези деца.
Сцената бе мъчителна за Мариус. Той се опита да я направи възможно най-кратка. Знаеше, че тъмничарят постъпва едновременно користно и от преданост. Не можеше да го мрази, но се чувстваше неловко при сключването на подобна сделка.
Всичко бе решено за няколко минути. Мариус заяви, че на другата сутрин ще замине за Марсилия и ще донесе петнадесетте хиляди франка, обещани от Фин. Разчиташе да ги вземе от банкера си: майка му бе оставила почти същата сума, вложена при господин Берар, чиято банка бе една от най-силните и влиятелните в града. Цветарката трябваше да остане в Екс и да чака завръщането му.
Той замина, изпълнен с надежда. Вече виждаше брат си свободен. Но в Марсилия го очакваше ужасна новина. Банкерът бе фалирал.
13
Мариус изтича при банкера Берар. Не можеше да повярва на зловещата новина. Пътьом реши, че това са само слухове. Все още бе изпълнен с отчаяна надежда. Струваше му се, че случайността не може да бъде толкова жестока; хората сигурно грешаха. Берар щеше да му даде парите.
Когато влезе в банката, сърцето му се сви тревожно. Видя тъжна картина. Канцелариите бяха празни. Огромните пусти стаи със заключени решетки и празни бюра му се сториха зловещи – едно разорение оставя след себе си мрачно отчаяние; кутиите, документите, касата навяваха разруха; навсякъде се търкаляха формуляри, подпечатани с огромни червени печати.
Мариус премина през три стаи, без да срещне никого. Най-после откри един служител, дошъл да прибере личните си вещи. Чиновникът с рязък тон му каза, че господин Берар е в кабинета си.
Младият мъж влезе разтреперан и забрави да затвори вратата. Банкерът работеше спокойно: пишеше писма, подреждаше документи, правеше сметки. Все още млад, едър, с красиво и интелигентно лице, облечен изискано, с пръстени на ръцете, той имаше елегантен и заможен вид. Човек би казал, че се е приготвил да посреща клиентите си и сам да им разказва за сполетялата го беда.
Държеше се храбро. Този човек бе или смирена жертва на обстоятелствата, или мошеник, предприел смела стъпка.
Когато видя влизащия Мариус, погледна младежа право в очите и на лицето му се изписа огромна тъга.
– Скъпи господине, очаквах ви – произнесе той с развълнуван глас. – Нали виждате, очаквам всички хора, които разорих. Ще бъда смел докрай. Искам всеки да види, че нямам от какво да се червя.
Взе от бюрото си дневник и го разтвори.
– Ето ги моите сметки. Пасивът ми е един милион, активът – милион и петстотин хиляди франка. Съдът ще се произнесе и бих искал да вярвам, че моите заемодатели няма нищо да загубят... Аз съм първият засегнат. Изгубих богатството и влиянието си, оставих се да ме оберат несъстоятелни длъжници.
Мариус стоеше безмълвен. Не можеше да намери нито дума на упрек, нито вик на възмущение пред това спокойно отчаяние, пред тази сурова болка. Почти оплакваше човека, изправил се срещу бурята.
– Господине – промълви най-после младежът, – защо не ме уведомихте, когато видяхте, че нещата се объркват и вървят зле? Нашите майки бяха приятелки. В името на някогашната ни дружба можехте да ме предупредите да изтегля парите си. Заради фалита ви днес съм напълно разорен и отчаян.
Берар пристъпи енергично и хвана Мариус за ръцете.
– Не казвайте това – извика той със сълзи в очите, – не ме обвинявайте. Ах, вие не знаете какви жестоки угризения ме разкъсват... Когато видях разтварящата се пред мен пропаст, опитах се да се хвана за клоните, борих се до последния момент, надявах се да спася поверените ми суми... Вие не знаете пред какви ужасни изпитания са поставени тези, които работят с пари.
Мариус не му отговори. Какво би могъл да каже на човек, който се извинява със средствата на самообвинението? Нямаше доказателства, не смееше да нарече Берар мошеник. Не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли. Банкерът говореше с толкова покорен, проникновен и искрен тон, че той побърза да излезе и да го остави на спокойствие. Нещастието на този човек го потискаше.
Когато минаваше през празните кабинети, чиновникът, който бе привършил с прибирането на вещите си, взе пакета и шапката си, а после тръгна след Мариус. Усмихваше се пресилено. Гледаше Мариус странно и свиваше рамене. На улицата изведнъж се обърна към младежа и го заговори: