Мариус стоеше, без да пророни дума. Служителят му кимна и преди да се отдалечи, добави:
– Ето как се разигра пялата комедия! Всичко това ми тежеше на сърцето и съм щастлив, че ви срещнах, за да го споделя... А сега ще ви дам добър съвет: запазете в тайна това, което ви казах, простете се с парите си и не се занимавайте повече с тази тъжна история. Помислете и ще видите, че съм прав... Сбогом!
Мариус остана сам. Обзе го силно желание да се качи при Берар и да му удари плесница. Всичките му инстинкти за справедливост и честност се бяха разбунтували, подтикваха го да сграбчи банкера, да го повлече по улицата и да разкаже високо за престъплението му. После отвращението отстъпи място на вълнението и той си спомни за клетата си майка, така подло измамена от този човек. Омразата му се стопи. Той последва съвета на чиновника и се отдалечи, като се стараеше да забрави, че е имал пари и че е обран от един мошеник.
Впрочем по-нататък нещата се развиха точно така, както бе предвидил чиновникът. Берар бе осъден за обикновен фалит на един месец затвор. Една година по-късно, цветущ, богат и нахален, показваше на цяла Марсилия доброто си настроение на богаташ. Подрънкваше с кесията си в клубовете, където можеха да се купят удоволствия. А на пътя му винаги се намираха съмишленици или измамени, които се кланяха дълбоко и му сваляха шапка.
14
Мариус машинално се запъти към пристанището. Сам не знаеше накъде го водеха краката. Беше като замаян. В празната му глава текваше като камбанен звън една-единствена мисъл – мисълта, че трябва час по-скоро да намери петнадесет хиляди франка. Гледаше с блуждаещ поглед край себе си като онези отчаяни хора, които търсят да намерят на земята, между две павета, парите, от които имат нужда.
На пристанището му се прииска да е страшно богат. Стоките, натрупани покрай кейовете, корабите, донасящи богатства, шумът, движението на тази печелеща пари тълпа, го дразнеха. Както никога досега чувстваше бедността си. За миг изпита завист и горчива ревност. Питаше се защо е беден, а другите – богати.
Камбаненият звън продължаваше да кънти в главата му. Петнадесет хиляди франка! Петнадесет хиляди франка! От тази мисъл главата му щеше да се пръсне. Не можеше да се върне с празни ръце. Брат му го очакваше. Разполагаше само с няколко часа, за да го освободи от безчестието. А не можеше нищо да измисли, болезненото му съзнание не раждаше нито една осъществима идея. Беше объркан в безсилието си, напразно напрягаше ума си, разкъсван от гняв и тревога.
Никога не би посмял да поиска петнадесет хиляди франка от работодателя си, господин Мартели. Доходите му не бяха толкова големи, че да гарантира подобен заем. Познаваше твърдите принципи на шефа си и се страхуваше от упреците му, ако признаеше, че с тези пари иска да купи нечия съвест. Господин Мартели категорично щеше да му откаже.
Изведнъж на Мариус му хрумна нещо. Не смееше дори да си го помисли. Отправи се с бърза крачка към жилището си на улица "Сент".
На неговия етаж живееше млад чиновник на име Шарл Блетри. Работеше като касиер във фабриката за сапун на господата Даст и Деган. Двамата младежи живееха в съседство, между тях се бе установило близко приятелство. Мариус бе привлечен от благия характер на Шарл: младежът редовно посещаваше църквите, живееше скромно, изглеждаше много почтен. От две години обаче харчеше доста. Превърна жилището си в луксозен апартамент, купуваше килими, тапицерии, огледала, красиви мебели. Освен това се връщаше късно, живееше по-нашироко; но оставаше все така внимателен, добропорядъчен и набожен.
В началото Мариус бе учуден от разходите на съседа си. Не можеше да си обясни как един служител с годишен доход от хиляда и осемстотин франка купува такива скъпи неща. Но Шарл му каза, че е получил наследство и смята скоро да напусне жилището си и да живее като буржоа. Дори му бе предложил услугите си, но Мариус бе отказал да вземе пари.
Днес си спомни за това предложение. Щеше да почука на вратата на Шарл и да го помоли да спаси брат му. Може би един заем от петнадесет хиляди франка нямаше да затрудни младежа, който направо безразборно пилееше парите си. Смяташе да му ги връща по малко, убеден, че съседът ще му даде необходимото време.