– Един ден изгубих портфейл с четиридесет хиляди франка. Не посмях да призная тази значителна загуба на господин Даст. Тогава започнах да вземам суми, с които да играя на борсата с надеждата да спечеля и върна парите на фабриката.
Комисарят попита за подробности, които объркаха и накараха Блетри да си противоречи. Тогава отново се опита да излъже.
– Имате право. Не съм губил портфейл. Ще ви кажа всичко. Истината е, че аз самият бях обран. Бях дал подслон на един беден младеж. Една нощ той избяга, отнасяйки със себе си чантата с инкасираните пари. А в нея имаше значителна сума.
– Хайде, не утежнявайте още повече вината си – посъветва го комисарят с търпеливост, присъща на хората от полицията.
– Разбирате, че не можем да ви вярваме.
Обърна се към Мариус и продължи:
– Помолих господин Даст да ви задържи, господине, за да ни помогнете... Обвиняемият, както казахте, е ваш съсед. Не знаете ли нещо повече за начина му на живот? Не бихте ли го убедили да ни каже истината?
Мариус бе страшно смутен. Изпитваше състрадание към Блетри, който се поклащаше като пиян и го гледаше с умолителен поглед. Младежът не можеше да бъде закоравял мошеник, без съмнение се беше поддал на увлечения, бе изпаднал в малодушие.
Но съзнанието на Мариус му заповядваше да каже това, което знаеше. Не отговори направо на комисаря, а предпочете да се обърне към самия Блетри.
– Чуйте, Шарл, не зная дали сте виновен. Винаги съм ви виждал добър и спокоен. Зная, че се грижите за майка си и сте обичан от всички, които ви познават. Ако сте извършили лудост, признайте си: от това тези, които ви уважават и обичат, ще страдат по-малко. Покажете искреното си разкаяние.
Мариус говореше тихо и убедително. Блетри, подразнен от сухите думи на комисаря, се поддаде на снизходителността на стария си приятел. Помисли за майка си, за уважението, за приятелите, които щеше да изгуби, и се разрида. Това бяха минути на покъртително отчаяние, на пълно признание. Всички мълчаха.
– Да, вярно е – извика най-после Блетри през сълзи, – откраднах парите. Аз съм един нещастник. Вече не знаех какво върша... Струваше ми се, че някой ме подтиква към това... А нуждите ми непрекъснато растяха. Исках да имам все повече.
– Но какво направихте с всичките тези пари? – попита комисарят.
– Не зная... Раздавах ги, давах ги за храна, играх с тях на хазарт... Вие не знаете какво е това... Докато бях беден, живеех спокойно, не мислех за нищо, обичах да ходя на църква и да се моля; изобщо живеех като почтен човек... Но ето че вкусих от разкоша и порока, имах любовници, купувах красиви мебели... Бях като луд...
– Бихте ли назовали момичетата, с които пропиляхте откраднатите пари?
– Не помня имената им!... Намирах ги навсякъде, на улиците, по баловете. Идваха, защото джобовете ми бяха пълни с пари; отиваха си, когато се изпразваха... Загубих много пари... Знаете ли кое ме направи крадец? Това, че виждах някои богаташки синчета, които пилееха големи суми и се отдаваха на гуляи и разкош. Като тях исках да имам жени, шумни развлечения, нощи, изпълнени с игри и разврат... Годишно ми трябваха тридесет хиляди франка, а печелех само хиляда и осемстотин... Тогава откраднах.
Задъхан и въздишащ, нещастникът мъчително се отпусна на един стол. Мариус се приближи към господин Даст, който също бе развълнуван, и го помоли за снизходителност. После побърза да се оттегли. Сърцето му се късаше от мъка. Остави Блетри в някакво нервно вцепенение. Пет месеца по-късно научи, че бил осъден на пет години затвор.
Когато излезе навън, Мариус изпита облекчение. Арестуването на Шарл бе урок за него. Само преди няколко часа на пристанището той също бе мечтал за богатство. И сега бе видял докъде могат да доведат човека такива мисли.
Изведнъж си спомни за какво е дошъл във фабриката. Имаше на разположение само един час, за да намери петнадесетте хиляди франка, които щяха да спасят брат му.
15
Мариус осъзнаваше безсилието си. Вече не знаеше на чия врата да почука. Никой няма просто така да даде петнадесет хиляди франка на заем, особено на обикновен чиновник.
Мислеше непрекъснато и не намираше отговор на измъчващите го въпроси. Паричните затруднения са ужасни; по-добре е да имаш насреща си убиец, отколкото невидимия призрак на бедността.