Мариус хвана Филип за ръката и посочи към Бланш, която го гледаше предано.
– Обичай това дете! Никога няма да поправиш злото, което си му причинил.
Канеше се да си тръгва, когато госпожица Дьо Казалис дойде при тях. Задъхана, обляна в сълзи, тя събра молитвено ръце.
– Господине, ако видите чичо ми, кажете му, че го обичам...
Не мога да си обясня какво ми се случи... Бих искала да стана жена на Филип и да се завърна с него у дома.
Мариус се поклони леко.
– Надявайте се.
Тръгна си развълнуван и смутен, защото знаеше, че лъже и че надеждата е лудост.
3
Като пристигна в Марсилия, Мариус се отправи към църквата "Сен Виктор", в която служеше абат Шастание. "Сен Виктор" е една от най-старите църкви в Марсилия. С черните си високи и назъбени стени прилича на крепост. Строгите жители на пристанищния град се отнасят към нея с особено почитание.
Младият човек намери абат Шастание в стаята зад олтара. Свещеникът, висок старец с продълговато изпито лице с цвят на пергамент, имаше тъжни очи, изпълнени със състрадание и мъка. Връщаше се от погребение и точно в този момент сваляше стихаря си.
Историята на живота му бе кратка и тъжна. Син на селяни, той бе избрал свещеничеството, подтикван от набожната си майка. Ставайки духовник, бе проявил абсолютно смирение и преданост. Като обикновен човек вярваше, че Божите служители трябва да се отдадат на безкрайната любов към Бога, да се отрекат от амбициозния и пълен с интриги земен свят, да живеят в лоното на храма; да опрощават с едната ръка човешките грехове и да дават милостиня с друг ата.
Клетият абат! Внушено му бе, че само нищите духом трябва да страдат и да остават в сянка. Той бързо разбра, че амбицията е присъща и на свещениците и че младите му събратя се отдават на Бога заради светските облаги, които им носи неговата църква. Той видя всичките си другари от семинарията да се борят със зъби и нокти за по-високи постове. Стана свидетел на тайните битки, на интригите, които превръщаха една епархия в бушуващо царство. И понеже смирено се молеше, паднал на колене, не се стараеше да се хареса на светските дами, не искаше нищо и изглеждаше глупав с набожността си, подхвърлиха му, както се хвърля кокал на куче, най-бедната енория.
Той остана повече от четиридесет години в едно малко селце, разположено между Касис и Обан. Неговата църква бе нещо като хамбар – варосана, гола, студена; през зимата, когато вятърът счупваше някое стъкло, добрият Господ стоеше на студено цели седмици, защото бедното кюре не винаги имаше дори няколко су, за да постави ново стъкло. Впрочем той никога не се оплакваше. Животът му протече смирено в нищета и самота. За него бе огромна радост да страда, да се чувства побратим с енорийските просяци. Беше на шестдесет години, когато една от сестрите му, работничка в Марсилия, се разболя. Писа му с молба да отиде при нея. Старият свещеник с такава преданост прие молбата, че се обърна с прошение към епископа да му предостави за служби малко кътче в една от градските църкви. След дълги месеци очакване най-после го повикаха в "Сен Виктор". Там трябваше да върши най-тежката, най-неблагодарната и черна работа. Четеше молитви над ковчезите на бедняците и ги съпровождаше до гробищата, а при необходимост изпълняваше и функциите на клисар.
Именно тук започнаха истинските му страдания. Ако бе останал в селската църквичка, никой нямаше да обезпокоява бедността и старостта му. Сега обаче започна да чувства, че бедността, старостта, наивността и добротата му изглеждат като престъпление. Сърцето му се разкъса от мъка, когато разбра, че в църквата може да има и слуги. Съзнаваше ясно, че гледат на него с подигравка или състрадание. И все повече навеждаше глава, смиряваше се, с болка гледаше и слушаше светските свещеници, които го обкръжаваха.
За щастие имаше и хубави моменти във вечерните часове. Грижите за сестра му бяха истинска утеха. Обграждаше болната с безкрайно внимание. А имаше и друга голяма радост: господин Дьо Казалис, който нямаше доверие на младите абати, го бе избрал за духовен наставник на племенницата си. Обикновено старият свещеник не изповядваше почти никога. Предложението на депутата го трогна до сълзи. Той се привърза към Бланш като към свое дете.
Мариус подаде писмото на девойката и зачака реакцията на свещеника, по чието лице се изписа мъчителна болка, а не изненадата, която обикновено предизвикват неочакваните новини. Мариус реши, че по време на изповедите си Бланш му е признала за връзката с Филип.
– Добре направихте, че ми се доверихте – въздъхна абат Шастание. – Но аз съм толкова слаб и несръчен човек. Трябваше по-енергично да се боря...