И ето финала: умишлен пожар на кораба — престъпление по законите на всички времена и народи, унищожаване на собственото имущество с цел получаване на застрахователната премия. Затова, че пожарът бил умишлен, говорело следното:
1. Пожарът станал по време на рейс, при който на лайнера се намирали минимален брой хора. По такъв начин подпалвачите се надявали, че димът няма да бъде забелязан веднага и пожарът ще успее да се разгори.
2. Пожарът избухнал едновременно в две съседни каюти, където били складирани резервни дюшеци, при това каютите били заключени.
3. Пожарът започнал на разсъмване, когато лайнерът се намирал далеч от брега.
4. Няколко минути след избухването на пожара в каютите димът променил цвета си — от светлосив той станал почти черен, което показвало наличието на някакви химически вещества.
5. Според мнението на експертите огънят не би се разпространил толкова бързо (дори при отворени илюминатори), ако са горели само дюшеците и дървената облицовка на каютите.
От казаното може да се предположи, че преди излизането на лайнера от пристанището в каютите на първа класа от палуба «Г» е бил скрит някакъв уред с часовников механизъм, който е задействал в най-подходящото за подпалвачите време. Дюшеците и изглежда, килимите в каютите са били напоени с бързовъзпламеняваща се течност. Онези, които замислили унищожаването на кораба, се съобразили и с щормовото ветровито време.
Но въпреки че корабът изгорял изцяло, бизнесът не се провалил напълно. Наистина собствениците успели да получат от застрахователните само половината от сумата, на която разчитали. С получените пари фирмата «Компани навигасион Сюд Атлантик» построила турбинния кораб «Пастьор» (29 253 рег. т). Този лайнер развивал вече скорост 25 възела. Но по ирония на съдбата той не извършил тогава нито един рейс с пътници — войната отложила първия му рейс от Бордо на 14 септември 1939 г. за неопределено време. В 1940 г. «Пастьор» намерил подслон в канадското пристанище Халифакс, където бил преустроен от съюзниците за военен транспорт. Собствениците му го получили обратно едва след края на войната. През 1950 г. «Пастьор» бил продаден на Западна Германия, която го експлоатирала на различни линии, включително и в Северния Атлантик.
Обожавам пожарите
«Най-безопасният лайнер»
На всеки, който влизал в зданието на корабната фирма «Уърлд лайн» на Петото авеню в Ню Йорк за билет, касиерът връчвал с усмивка тънка брошура. Тя започвала с думите: «Нашите лайнери „Моро касъл“ и „Ориенте“ са съоръжени с най-съвършените средства, осигуряващи Вашата лична безопасност при пътуването Ви по море. Това са най-съвременни предаващи и приемащи радиостанции, радиопеленгатори, автоматични датчици за тревога, системите за определяне огнищата на пожари, най-новите химически средства за автоматично гасене на огъня, жирокомпасите на Спери, автопилотите и многото други прибори, които ще можете да видите със собствените си очи. Двата лайнера са построени по последна дума на американската техника и са най-безопасните кораби в света.»
След покупката на билета и беглото изчитане на първата страница на брошурата пътникът излизал от разкошния хол на «Уърлд лайн» на улицата, като оставял зад стъклената врата последните съмнения относно безопасността си при предстоящото пътешествие по море. Лайнерите на тази компания се славели като отлични кораби — просторни, бързоходни, комфортни и красиви. През онези мрачни за капиталистическия свят 30 години американската фирма «Уърлд лайн», издържайки с огромно напрежение на жестоката конкуренция от страна на другите корабни компании, предприела отчаян опит да «остане в играта». Тя поръчала за луди пари плаващия парк-хотел «Моро касъл» — разкошен лайнер, задоволяващ и най-изисканите вкусове на магнатите от Уолт стрийт, навикнали да пътешестват комфортно.
Този кораб бил последният вик на американската мода, наука и техника. Достатъчно е да се каже, че неговата турбоелектрическа силова уредба осигурявала икономична скорост от 25 възела. «Моро касъл» можел без особени усилия да отнеме «Синята лента» от немските лайнери «Бремен» и «Европа». Но собствениците на «Уърлд лайн» със своята нова рожба заложили на друго. Лайнерът бил пратен на т. нар. пияна линия Ню Йорк — Хавана. През годините на «сухия закон» това било повече от изгодно. Романтиката на знойна Куба с нейните чаровни ритми на румба и ла конга, а най-вече с почти безплатните жени и ром привличала хиляди американци, на които им дошло до гуша от «сухия закон». Янките се втурвали на цели тълпи към «Ла Тропикана» — знаменитото кабаре под палмите, и към трите хиляди бара, наброявани тогава в Хавана.