Още от самото начало на 1942 г. «вълчите глутници» на нацистките подводници излезли на лов за военните транспорти на американците и съюзниците край носовете Хатерас, Лукаут и Фиър. Обикновено подводниците дебнели жертвата си през нощта, а денем лежали на перископна дълбочина на дъното близо до Външните плитчини. В курортите на Флорида фашистите се чувствали не по-зле от американците — екипажите на немските подводници се печели на пясъка, къпели се и даже устройвали спортни състезания по дюните… През първите пет месеца на 1942 г. немците пратили на дъното близо 50 големи транспорта.
Командването на военноморския флот на САЩ се стреснало едва тогава, когато посред бял ден една от немските подводници изплавала на повърхността и разстреляла с оръдието си плаващия фар «Даймонд шолз».
Жителите по крайбрежието на щата Северна Каролина били обзети от ужас. Американската преса надала вой за «терора на немските субмарини», като предсказвала стоварването на немски десант по източния бряг на Щатите…
През май 1942 г. бреговата охрана на САЩ минирала подстъпите към Външните плитчини откъм океана, като поставила 2635 мини. За борба със субмарините американците хвърлили стотина преследвачи на подводниците и започнали да патрулират крайбрежните води с хидросамолети. И въпреки всичко резултатите от подводната война пред вратите на «южното гробище на Атлантика» не били в полза на американците. От януари 1942 г. до края на войната германските субмарини успели да потопят 31 танкера, 42 транспорта, два пътнически кораба, без да се броят малките кораби. В този списък за съжаление попаднал и съветският товарен моторен кораб «Ашхабад» (с капитан А. П. Яскевич), торпедиран на 29 април 1942 г. близо до нос Лукаут. Целият му екипаж бил спасен.
Специалистите от американската противолодъчна отбрана не смогнали да изравнят резултата. Те потопили всичко на всичко три немски подводници: на 14 април 1942 г. край нос Негз — «U-85», на 9 май 1942 г. край нос Лукаут — «U-352» и на 7 юни 1942 г. до нос Хатерас — «U-701».
Адмирал Колинз свидетелства
Моряците, на които често се налага да минават край нос Хатерас, знаят, че освен обикновеното и мъртвото вълнение, мъглите и многобройните плитчини този район на океана крие още една трудност за корабоплаването. Това е «маранята на Гълфстрийм». Тя се наблюдава при щорм. Водата от топлите струи по повърхността на мощното течение започва да отделя изпарения, които, стелейки се по вълните, намаляват видимостта като при гъста мъгла.
През февруари 1958 г. злополучното съчетание на щорма, породил извънредно силно вълнение, със снежната буря и с «маранята на Гълфстрийм» не само донесло гибелта на италианския товарен параход «Бонитас», но и станало причина пристигналите спасители да не могат да помогнат въобще на хората. Ето как станало това.
Италианският товарен параход «Бонитас» с обща вместимост 5656 рег. т и дължина 120 м бил на рейс от бразилското пристанище Маракаибо за Балтимор с товар манганова руда. На 17 февруари на подстъпите към Хатерас корабът попаднал в силно вълнение. Поради прекомерното огъване на корпуса върху вълните параходът получил няколко пукнатини по ребрата и обшивката в района на първия и втория трюм. Корабът започнал да пропуска вода и да потъва бавно с носа си…
Ето как описва по-нататъшните събития около това печално произшествие неговият очевидец — американският контраадмирал от запаса Дейл Колинз.
По това време моторният кораб «Президент Адамс», командван от мен, по пътя си от Ню Йорк за Панама беше настигнат край Хатерас от същия щорм. Около 2 ч след обяд на 18 февруари получихме от капитана на «Бонитас» Марини следната молба за помощ: «XXX DEI CDU Бонитас. Молим всички кораби, намиращи се наблизо, да ни се притекат незабавно на помощ, течове в трюмовете. Засечете нашия радиосигнал, тъй като се съмняваме в координатите си. Капитанът. По счислението нашето място е 34°03′ северна широчина, 74°00′ западна дължина…»
Картата показа, че «Бонитас» се намира на 25 мили западно от «Адамс». По-късно се изясни, че в този момент нашият кораб се е намирал най-близо от всички до «Бонитас».
Нашият план за действие беше напълно ясен — незабавно да се притечем на помощ. В 14 ч и 10 мин «Адамс» измени курса си на западен и се насочи към получените координати. Преди това ние пътувахме на юг с 19-възлов ход, с вятър и вълнение откъм десния борд. По новия курс вятърът и вълнението се оказаха почти право по носа и корабът, подложен на силно килово клатене, започна да забива нос. Вълните, без да се разбиват, налитаха върху носовата палуба. За да избегнем повредите, се наложи да намалим хода до 12 възела. След като пътувахме в западна посока два часа, успяхме да приемем ясен сигнал за радиопеленговане от «Бонитас». Но този радиопелеиг показваше, че «Бонитас» се намира откъм противоположната страна от линията на нашия първоначален курс. Веднага след радиопеленга последва сигналът за бедствие SOS, с който се даваха и координатите: «182142 1 МТ SOS от „Бонитас“. Корабът потъва повече и повече. Готвим се да напуснем. Мястото е 34°00′ северна, 72°40′ западна. Капитанът.»