Новите координати съответстваха на данните от радиопеленга. Но в такъв случай «Бонитас» се оказваше приблизително на 67 мили източно от мястото, съобщено преди това, и приблизително на 165 мили южно от нос Хатерас. Загубихме два часа от така необходимото ни време заради това, че пътувахме в противоположна посока. Ще успеем ли въобще?
Веднага изменихме курса и тръгнахме към новото място, посочено от «Бонитас». На този източен курс вятърът и вълнението се паднаха откъм кърмата. Сега стана възможно да увеличим хода до 20 възела, макар че високите попътни вълни предизвикваха силно бордово клатене и плискане. В 17 ч установихме радиовръзка с «Бонитас».
По-нататък стана следното.
17.26 — «Президент Адамс» извести италианците, че ще пристигне при тях след около три часа.
17.45 — американският кораб получи още едно съобщение: «До „Президент Адамс“ от „Бонитас“. Бързайте, бързайте.»
17.13 — Аз предадох на капитан Марини: «Виждаме сигнал на радара, но не знаем вие ли сте това, ще ви съобщим след 10–15 минути.»
След това между двата кораба последва размяна на радиограми: «Президент Адамс»: «Виждате ли друг кораб?» «Бонитас»: «Не, не.»
«Президент Адамс»: «Корабът на радара не сте вие. Дайте ра-диопеленг.»
«Бонитас»: «Моля ви, видяхте ли ни на радара?» «Президент Адамс»: «Да, струва ни се, че на радара сте вие, на 20 мили.»
«Бонитас»: «Моля, побързайте.»
19.53 — «Президент Адамс» предаде в етера: «Виждаме вашите сигнали. Сега сме на 9 мили от вас.»
След това нашият кораб запита «Бонитас» дали смята да спусне лодките си и колко човека има на борда. Капитан Марини отговори, че екипажът се състои от 27 души и е много трудно да се използват лодките при такова вълнение. След няколко минути той уточни, че целият екипаж ще се качи в лодката от левия борд, и ни помоли да включим прожектора.
20.28 — «Бонитас» предаде: «Много ни е трудно да спуснем лодката.»
20.45 — италианският радист изчука: «Възможно, можете да спуснете вашата лодка, защото няма възможно, няма възможно, можете спуснете…»
Това бе последното съобщение, предадено по радиостанцията на потъващия параход. Връзката по радиото с «Бонитас» се прекрати.
Когато беше получено това последно съобщение, «Адамс» и «Бонитас» се намираха на четири мили един от друг. Сега, когато «Адамс» намали хода и вече се приближаваше към «Бонитас», вълните сякаш станаха още по-големи. Беше ясно, че да се спускат на вода чиито и да са лодки в дадените условия ще бъде много опасно. Вземайки под внимание силното вълнение и нощната тъмнина, на «Адамс» подготвихме запитване до «Бонитас» дали ще може да издържи до разсъмване. Но това съобщение остана неизпратено — точно в 21,00 се показа изцяло осветеният, но вече напуснат от хората «Бонитас». Той беше вляво по носа на разстояние една миля от «Адамс».
Неочаквано вълнението рязко се увеличи, вятърът хвърляше в очите заслепяващи парчета сняг. Те се смесваха с подхванатите от вятъра изпарения на океана и закриваха хоризонта. За да може лодката на «Бонитас» да ни забележи, включихме палубните светлини и прожекторите. От всеки борд бяха спуснати въжени стълби, товарни мрежи, въжета. Моряците от «Адамс», притискани от вятъра към заледената палуба, бяха готови на бака и на юта да вдигнат лодката на борда. Скоростта беше намалена до минималната така, че да се запази управляемостта. Корабът безумно се клатеше върху вълните. Товарът по палубата (тръби и машинно оборудване) започна да «играе» — разхлабиха се верижните връзки. Това движение на палубния товар правеше пребиваването на хората край руданите за вдигане на лодката трудно и опасно.
«Адамс» се намираше откъм подветрената страна на «Бонитас». Виждаха се огньовете на червените ракети, изстрелвани от лодката, а тя самата биваше отнасяна встрани от кораба. И въобще как тя е успяла да устои на това страшно вълнение? Тя ту се издигаше на самия гребен на вълната, ту пак пропадаше в бездната между две вълни…