Учените през миналия век предполагали, че след като островът се отдалечава от брега към по-голямата дълбочина, би следвало след няколко години той съвсем да изчезне от повърхността на океана. Но това не станало. По-скоро обратното — в сравнение с миналото столетие Сейбъл е увеличил размерите си. Последните измервания показват, че сега той е с две мили по-дълъг, отколкото преди 75 години.
Сейбъл се намира по трасето на корабите, пресичащи Северния Атлантик — най-оживения и напрегнат морски път в света, и представлява голяма опасност за тях. Тъй като височината на Сейбъл над океанското равнище не надминава 34 м, откъм морето той почти не се вижда. Само в ясни дни от палубата може да се различи тясната пясъчна ивица на хоризонта.
Канадските рибари твърдят, че крайбрежните пясъци на острова приемат цвета на океана като хамелеони. И често капитаните, заблудили се из тези води, тръгвали през острова, водейки корабите си към сигурна гибел.
Опасностите дебнат мореплавателите главно край източния и западния нос на острова. От нос Ист Пойнт на 3,5 мили североизточно се точи съхнеща пясъчна ивица, над която при щорм се появяват «зайчета». От ност Уест Пойнт също такава съхнеща ивица се простира на две мили северозападно, а на запад-северозапад от нея на 19 мили се е ширнала плитчината Уест Бар. Край северния край на тази плитчина при щорм се наблюдава вълнение, насочено срещу вятъра. Границите и релефът на плитчината Уест Бар непрекъснато се менят. Успоредно на северния бряг на острова, на разстояние 4 кабелта от него, тук-там се простират пясъчни наноси с малки дълбочини, над които по време на щорм свирепствуват буруни.
Времето в района на Сейбъл е много неустойчиво, а условията за плаване близо до острова — едни от най-трудните. Гъстите мъгли успешно съперничат с мъглите на Ламанша, а жестоките щормове тук са обикновено явление. През септември и октомври над Сейбъл бучат почти без прекъсване седембални ветрове, а зимните, още по-силни щормове, бушуващи от ноември до март, скриват острова от очите ту с проливни дъждове, ту със снежни виелици. Опитайте да съзрете от корабния мостик пясъчния сърп по време на щорм зад дъждовната завеса, когато наоколо танцуват петнадесетметрови вълни.
Около острова постоянно кипи бялата пяна на буруните и само лете, през юли, когато бесът на океана стихва, до острова (само откъм северната му страна) може да се стигне с лодка.
Щормът на Сейбъл като правило се предшествува от необикновено ослепителния изгрев на слънцето. Но дявол знае откъде се появява пелената от оловносиви облаци, която покрива слънцето, небето става почти черно и ето вече в дюните тънко засвирва вятърът. Той набира сила, започва да фучи, грабва пясък от върховете на дюните и го подгонва през острова към океана… Заради този бръснещ пясис на острова няма нито едно дърво и даже храст. Само в долината между двата реда дюни расте хилава трева и див грах.
Приливното течение край Сейбъл се движи на север със скорост 1–1,5 възела, а отливното, насочено на юг, преминава над плитчините по източния и западния край на острова със скорост до 2 възела. При това тези течения са измамни — под влиянието на вятъра скоростта и посоката им на движение се менят.
Главната опасност, която дебне моряците край Сейбъл, са пълзящите пясъци на неговите плитчини. Това е «тресавището на океана», което може да се наблюдава единствено още на Гудуинските пясъци и близо до Хатерас. Пясъците на коварния остров буквално поглъщат корабите, попаднали в техните обятия. Достоверно известно е, че параходи с водоизместване 5000 т и дължина 100–120 м, след като се окажат върху плитчините на Сейбъл, изчезват напълно от погледа за два-три месеца. Моряците са кръстили този остров «гълтач на кораби».
Веднъж в края на миналия век известният американски учен, изобретателят на телефона Александър Грехъм Бел, бил свидетел на това, как пред очите изчезвали кораби в пясъците на Сейбъл. Той бил потресен от разигралата се на 4 юли 1898 г. близо до Сейбъл драма, когато след сблъскване потънал френският параход «Ла Бургон». Ученият смятал, че една част от хората в парахода са се добрали до Сейбъл и очакват там помощ. Бел организирал за своя сметка спасителна експедиция, пристигнал на острова и най-внимателно го претърсил. За негово огорчение спасили се от катастрофата там нямало. В очакване на парахода Бел прекарал няколко седмици на острова. Ученият станал очевидец на погребението на огромния американски четиримачтов барк «Крофтън хол». Бел писал през юли 1898 г.: «Баркът заседна на плитчината през април тази година. Великолепният кораб изглеждаше невредим, ако не се смята това, че корпусът му се беше пропукал по средата. Днес пясъците погълнаха напълно жертвата си.»