Всяка събота обитателите на остров Сейбъл се събират поред в къщичката на едно от семействата, настройват радиотелефонната станция и разговарят с роднините си от Канада и САЩ.
Въпреки че Департаментът по транспорта, в чието подчинение се намира Сейбъл, се е постарал да създаде максимални битови удобства за жителите му, работата им е трудна и опасна. Метеорологичните условия тук са толкова сурови, че хората често получават нервни разстройства от пренапрежение. Продължителните ураганни щормове често не им позволяват да излизат със седмици от постройките. Но за тях това не е най-голямата трудност при пребиваването на острова. Въпросът по-скоро опира до психичното, а не физическото напрежение. И наистина не е леко да се живее на отделен, вечно покрит с мъгли и разтърсван от щормове остров. Но още по-трудно е през цялото време да съзнаваш, че живееш не на обикновен остров, а на остров-гробище. Човешките черепи и кости, срещащи се често в пясъка, карат жителите на острова да си спомнят, че под краката им почиват останките на десетки хиляди жертви на корабокрушенията. Кому е приятно това?
Именно постоянните размисли за човешките трагедии в миналото често водят на Сейбъл до нервни разстройства. Преди двадесетина години се наложило да бъде изпратен на континента пазачът на фара. По време на вахта той неотстъпно бил преследван от призраците от шхуната «Силвия Мошер», загинала трагично в буруните на прибоя край острова през август 1926 г. Старият пазач се оказал тогава очевидец на драмата. Заедно с другите жители на острова той направил всичко възможно за спасяването на тези хора, но те загинали пред очите му. И оттогава всяка нощ започнали да му се привиждат страшни картини — моряците от шхуната един след друг скачат през фалшборда в кипящите вълни, газят до гърдите във водата и протягат ръце към него…
Да, не е лека работа да се бориш със стихията и да оказваш помощ на хората, претърпели поражение в двубоя с «гълтача на кораби». Но в наши дни спасителите от Сейбъл, снабдени с мощна радиостанция, велботи и вертолет, могат не само да помогнат на хората край бреговете на острова, но и да излязат на помощ в океана.
Сега намиращият се на Сейбъл вертолет може да окаже голяма помощ на загиващите в морето. Колко жалко, че тази забележителна машина бе изобретена толкова късно! Колко човешки живота би могла да спаси тя край Сейбъл!
Ако през 1935 г. на Сейбъл имаше вертолет, не би се случила драмата с норвежкия параход «Спек», който излязъл на 14 декември същата година от Глазгоу с товар въглища за Бостън. На 26 февруари радиостанцията на острова уловила в етера едва доловимия сигнал за бедствие SOS. В него се съобщавало, че корабът, след като получил пробойна от айсберг, потъва по време на щорм съвсем близо до Сейбъл. Велботите, изпратени към мястото на разигралата се трагедия, не успели да окажат никаква помощ на норвежците. Закъснели и корабите, получили от «Спек» предадения сигнал за бедствие… Така заедно с целия си екипаж загинал един голям кораб.
В наши дни великият «гълтач на кораби» практически е обезвреден. От 1947 г. до днес не е отбелязан нито един случай на гибел на голям кораб в пълзящите му пясъци. Но както и преди, моряците зорко се взират в мъглата, когато преминават покрай опасния остров. Нито за минута не замлъква суровото предупреждение на радиофара: «Вие преминавате край остров Сейбъл — гробището на Северния Атлантик.»