Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин
На Лесли, с любов
1
За миг Куин изпадна в паника. Къщата му бе в пламъци. Рязко спря колата си, изскочи бързо навън и се затича напред, като се хлъзгаше по дребния чакъл на алеята. След това изведнъж осъзна, че всъщност от всички прозорци струи ярка светлина, лампите в стаите светят, а нито една от завесите не е спусната. Няколко коли бяха паркирани непосредствено до сградата, а чудесните лампиони в градината я осветяваха почти както през деня. Бе оставил къщата заключена и с изгасени лампи. Какво ставаше тук, по дяволите?
Алеята, която водеше към къщата, бе доста дълга и извита, каквито са обикновено отклоненията в предградията. Той постепенно забави ход. Олюля се леко, когато пристъпи през тревата, която бе все още мокра след дъжда, като внезапно се почувства напълно изтощен от непрекъснатото шофиране през последните три дни. Имаше нужда от сън, искаше му се да избяга от всичко това поне за няколко часа. Външната врата беше отворена и той се промъкна вътре. Озова се в познатия боядисан в бяло коридор, с овалното огледало над дървената масичка отляво и широките стълби за втория етаж отдясно. Някакъв униформен полицай неочаквано се появи с голяма кутия в ръка, погледна с любопитство към Куин и изчезна бързо навътре. Отвсякъде се чуваха гласове.
Около петдесетгодишен мъж се показа от другата страна, беше висок, облечен в доста поизносен сив костюм. Изглеждаше изумен, но бързо успя да се овладее.
— Доктор Куин?
Куин кимна утвърдително. Имаше чувството, че главата му като че се върти.
— Доктор Джефри Куин?
— Да — отвърна, но гласът му прозвуча доста необичайно, сякаш някой друг отговори вместо него. Така или иначе в момента нищо нямаше значение за него, искаше само да спре да бяга, да се изключи от всичко. Изпита някаква пронизваща болка в слепоочията, толкова остра, че направо му се искаше да изкрещи, а в същото време всичко пред очите му като че се разми: силни, ярки отблясъци замъглиха погледа му.
Непознатият бързо мина покрай него, тресна външната врата, за да я затвори, и застана пред нея. Показа му малка карта с името си, но Куин не можа да прочете нищо.
— Аз съм Манинг, началник на полицейското управление. Джефри Куин, арестувам ви по подозрение, че между шести и десети този месец сте убили съпругата си Никола Куин, както и двете си деца, Джесика и Томас.
Неочаквано наизскочиха униформени полицаи, които го заобиколиха. Белезниците щракнаха на китките му, а двама от полицаите го подхванаха за ръцете.
— Не сте длъжен да казвате нищо. Но скриването на факти при първоначалния разпит, които биха могли да излязат наяве по време на процеса, със сигурност ще бъде във ваша вреда. Всичко, което признаете, би могло да се използва като доказателство срещу вас. Разбирате ли?
Куин не разбираше. Беше твърде объркан, за да говори. Случващото се му приличаше на ужасен кошмар. Изминалите три дни му се струваха нереални. Сякаш обърканият мъж, който бе пътувал с колата като луд през цялото това време, бе друг човек, а не той самият. Вероятно ще се събуди и кошмарът в миг ще изчезне. Усети, че го изтикват навън и тръгва по алеята към полицейската кола, след което го откарват нанякъде.
Манинг наблюдаваше как полицейската кола се отдалечава, червените стопове заблестяха, когато стигна в края на алеята, след което светлините й напълно изчезнаха, щом зави наляво, за да поеме по подвижния мост. Върна се в кухнята и се спусна по тухлените стъпала към мазето. То беше осветено от две лампи на метални стойки. Франк, сержантът му, и патологът все още стояха на колене пред парния котел. Беше от френски тип, с дърва, и служеше за отопление на сградата: един метален цилиндър, поставен върху два стабилни циментови блока. Трябваше да минат часове, докато изстине, за да могат да влязат вътре.
В момента кръглата вратичка беше отворена и остатъци от овъглени дрехи и човешка плът покриваха постланото на пода синкаво полиетиленово платнище.
— Беше Куин — съобщи Манинг. — Арестувах го.
Франк се извърна с учудено изражение на изпоцапаното си със сажди лице.
— Арестували сте го, сър? Не е ли малко прибързано? Без разпит? Без доказателства?
Манинг посочи към платнището.
— А какво, по дяволите, е всичко това?
— Но какво ще правим, ако си е осигурил стабилно алиби?
— Ще го освободя. Доста ме изненада, като пристигна така неочаквано. Сякаш видях някакъв кървав призрак. Наистина се поизсилих малко — но той е нашият човек, готов съм да се обзаложа, че едва ли има други замесени. Ще го оставя в ареста няколко часа, а след това ще притисна това гадно копеле.