— Къде?
— Спрях колата в една отбивка и спах вътре.
— И пристигна обратно в Бристол в понеделник вечерта, когато беше арестуван? — Куин кимна. — Но нещата нещо не се връзват, Джеф. Ако беше тръгнал право насам, трябваше да пристигнеш в неделя вечерта. Защо си се появил двайсет и четири часа по-късно?
4
Алисън Хоуп напусна с облекчение „Хорфийлд“. Това бе едно отвратително място и макар че вече десет години непрекъснато се налагаше да посещава разни затвори, все още не можеше да свикне с гадната миризма на развалено зеле, потни тела и урина. Колата й бе паркирана в най-близката странична уличка. Днес още никой не бе успял да я разбие.
Върна се в града през задръстените от коли улици. Валеше като из ведро. Предните стъкла непрекъснато се замъгляваха, а чистачките не успяваха да се справят с постоянните талази вода. Този дъжд поне щеше да измие колата й; доколкото си спомняше, тя бе яркочервена на цвят. Не за пръв път се замисли защо ли не се върне в Лондон, представи си как влиза в истински бар, достатъчно изискан и доста скъп. Какво, по дяволите, правеше тук, в провинцията, защо й трябваше да се занимава с напълно безнадеждни случаи като този на Куин, който като че не се вълнуваше особено, че го очаква доживотна присъда и ще му се наложи да прекара дните си затворен в това отвратително място?
Но дъждът престана, докато преминаваше Роуър Форт, изгря ярко слънце, което заблестя над стария град. Сигурно точно така е изглеждал, когато каботите са се приближавали с корабите си към Нова Скотия и новия свят: островърхи къщи и високи кули на множество църкви, чиито каменни стени са блестели под меката вечерна светлина. До съдебната палата, където се явяваше на дела буквално всеки ден, се стигаше след преминаването по истински лабиринт от тесни улички. Когато най-накрая се преминеше от пристанището към централната част, в миг се виждаше странната смесица от островърхи кули и корабни мачти. Двете стаи, които бе наела за кантора, бяха на Джон Стрийт, прозорците им гледаха към двора на друга средновековна църква, която не бе преживяла нападението. Знаеше, че може би е смешно, но обичаше всеки сантиметър от това място.
Зави под арката на старата градска порта, украсена с каменните фигури на светци, оцветени в синьо, червено и златисто, и паркира на безценното си местенце върху покритата с чакъл алея зад кантората си. И защо да не харесва това прекрасно място, което я приюти, когато й се наложи да избяга от предишния си дом? Далеч от Лондонското адвокатско сдружение, от Флийт Стрийт и от Фолхъм Роуд, от непрекъснатото унижение, споменът за което все още я караше да потрепва, далеч от болката, която почти я бе пречупила. Не, наистина дължеше много на този град и на хората, с които бе започнала живота си отново. И всъщност точно това беше истинският свят, повтаряше си непрекъснато. Защото хората бяха естествени, дори и престъпленията им. Прозя се. Беше уморена. И изтощението също бе естествено. Бе станала в шест сутринта, за да се яви на едно дело в Гласестър, а сега вече бе осем вечерта. Алисън отвори задната врата и изтича по стълбите, за да си вземе нещата, които щяха да са й необходими за утре сутринта. Преброи тринайсет съобщения, оставени на бюрото й, така че й бе нужен около половин час, за да се справи с най-спешните неща.
Когато най-накрая пое покрай реката към дома си, премина по ярко осветения мост, а после по Ейвън Гордж, като си мислеше, че този град много прилича на малко селце. Там горе вляво, в тъмните гори на хълма, бе домът на Куин. А долу, в края на падината се простираше морето, както и Ейвънмаунт, където бе работил. Въздъхна и си помисли, че и момента едва ли й се иска нещо друго, освен някой да я очаква у дома. Някой, който да е приготвил топла вечеря, да я обгръща с любов и внимание, да бъде до нея и в леглото. Но апартаментът с изглед към Клифтън Даун беше тих и празен. Нямаше време да готви — така че най-добре бе да си вземе нещо готово по пътя.
Но не го направи и някъде около девет уморено изкачи шестте стъпала до входната врата, която имаше тежка ключалка за предпазване от крадци и редичка звънци от едната й страна. Апартаментът бе разположен малко над приземния етаж в къщата, принадлежала преди на някакъв търговец, и в момента не беше нито празен, нито тих. Веднага щом завъртя ключа и пусна кожената си чанта на земята, лампите в миг се включиха и от кухнята долетя музика на Моцарт и миризма на лук. В голяма ваза на пода бе поставен огромен букет рози.