Следващата стъпка в аргументацията й щеше да е наистина трудна, защото Фенъл бе напълно прав, да го вземат дяволите — би било много по-логично да се убият както Ники, така и съпругът й. Това би ликвидирало напълно опасността, нали така? След като е изпаднала в подобна опасна ситуация, Ники би трябвало да сподели всичко и да потърси помощ от съпруга си, всеки от съдебните заседатели е убеден в това. Фактът, че не го е направила, макар и да бе верен, изглеждаше направо невероятен. Би могла да настоява, че решението им е било доста хитро: освободили са се от Ники, като са представили нещата по такъв начин, че той да бъде арестуван като единствен заподозрян в убийството. Така тя завинаги ще замлъкне, а той ще бъде дискредитиран. Но истината бе, че много по-разумно би било да бъдат убити и двамата. Би могла също така да твърди, че намеренията им са били да ги ликвидират и двамата, но нещата не са се развили според плановете им и именно затова са се опитали отново да го ликвидират в затвора. Но нямаше особени доказателства за това. Как тогава би могла да очаква, че съдебните заседатели ще й повярват?
Алисън въздъхна и си наля малка чаша малцово уиски. Беше сама в стаята, седеше загледана в осветения от луната двор. Когато стана и се приближи към прозореца, забеляза една бяла котка, която се разхождаше между двата четвъртити гроба. Замисли се за своя верен Хамиш. Той със сигурност се бе свил на масата в кухнята в апартамента й, близо до радиатора, тъй като бе твърде стар, за да ходи на лов по това време на нощта. Градът наоколо бе притихнал, всички сгради бяха потънали в тъмнина. В далечината се виждаха отраженията от ярките светлини в центъра на града. Някъде към Кливтън явно се движеше линейка с включена сирена.
Върна се на бюрото си, очите я боляха и почти се затваряха, но продължи методично да подрежда бележките си за речта, поставяше една върху друга грижливо номерираните страници. В началото не чу телефона. Той всъщност звънеше във външната стая. Сигурно беше грешен номер. Едва ли някой щеше да я търси по това време на нощта. Но упоритото звънене продължи, започна дори да я дразни, докато накрая се изправи уморено и отвори вратата. Църковната камбана удари един път, докато вдигаше слушалката.
— Ало? Кой е?
Нещо пукаше по линията.
— Алисън Хоуп. Мога ли да направя нещо за вас?
Тишината като че ли й се подиграваше. Някой или беше сбъркал номера, или пък беше от онези противни типове, които звъняха посред нощ и мълчаха. Тя ядосано тресна слушалката.
Изведнъж се почувства напълно смазана. Искаше й се да се свие в ъгъла и да се разридае. Отново я обземаше онова ужасно отчаяние. Защо винаги се случваше така с нея — бе така дяволски несправедливо. Наистина не го заслужаваше. Беше проявила толкова старание, даде всичко от себе си и накрая се бе стигнало до пълен провал. Наистина онзи път поне отчасти грешката бе нейна, но си бе платила за това с толкова болка, напрежение и обиди — беше осъзнала всичко и се бе постарала да изгради живота си отново. Но никой не заслужава да изживее подобно нещо два пъти. При това в този случай Куин бе просто едно от поредните й дела, което я бе отвело там, където не би искала да стига; беше я сблъскало с хора с пари и власт, които непременно искаха да я унищожат, не защото беше Алисън Хоуп, а просто защото се бе оказала на погрешното място, бе застанала на пътя им. И защо винаги й се налагаше да посреща съвсем сама подобни жестоки удари?
Приближи се отново до отворения прозорец, като си даваше сметка, че ръцете й треперят силно. Луната осветяваше гробището и светлината й вече не й действаше успокоително, а и изглеждаше остра и напрегната: как така бе забравила толкова лесно, че работи непосредствено до място, където се е настанила смъртта. Тя беше нещо съвсем реално, както и провалите, и човешкото страдание. Опита се да свие ръцете си в юмруци, като все още не можеше да се пребори с обхваналия я ужас. По дяволите, надеждата също бе нещо съвсем реално. Кризата бе преминала върховата си фаза. Все още беше уплашена и изтощена, но в главата й се зараждаше мисълта, че инстинктивната й сила се възправя срещу отчаянието и ужаса. Започваше да вярва, че тази сила успява да обуздае силния страх и да й вдъхне кураж, който да я води напред. Нямаше да се предаде. Защото бе изпълнена с вътрешна решимост да оживее.