Джордж коленичи, като се подпря на близкото дърво. Беше достатъчно само да се приближи малко към тях и те щяха да се погрижат за него, щяха да го откарат в болница. Болница ли? По дяволите, та нали след няколко часа Алисън щеше да го очаква да свидетелства в съда? С усилия успя да се изправи и се опита да пристъпи напред. Болката се върна и му се зави свят. Направи още няколко несигурни крачки, докато кракът му се заклещи в корена на едно дърво. Протегна напред ръце, за да омекоти удара, но изгуби съзнание още преди да се бе докоснал до земята.
Джордж нямаше представа по-късно колко точно време е лежал там, но със сигурност е било повече от дванайсет часа. Когато дойде на себе си, часовникът му бе спрял, наоколо бе съвсем тъмно и той се бе вкочанил от студ. Крайниците му се тресяха, когато се опита да се повдигне на крака, а след това и да направи няколко крачки. Само след няколко метра му се наложи да спре и да се подпре на едно дърво. Луната беше скрита зад облаци, така че наоколо бе съвсем тъмно, а наблизо се чуваше шум от преминаваща кола. Явно там се намираше пътят. Когато се насочи нататък, продължаваше да му е студено, но в същото време се изпоти. Гърбът го болеше ужасно, едва си поемаше дъх, но вече знаеше, че ще успее.
Един господ знае чие тяло бяха открили притиснато между колите. Вероятно на някой нещастен велосипедист, който се бе оказал на пътя в най-неподходящия момент. Май бе зърнал някакво лице насреща точно преди сблъсъка? Няма значение, важното бе, че бяха открили някакъв труп, който бе толкова силно обгорял, че направо бе невъзможно да бъде разпознат. Но Алисън бе вече цял ден в съда и смяташе, че е мъртъв. По дяволите! Трябваше веднага да намери телефон. Най-накрая се добра до пътя и пое обратно към Портисхед. Беше вече толкова късно, че никаква кола не го застигна и едва след около половин час се добра до една телефонна будка на някакъв паркинг. Имаше само няколко монети в джоба си и се опита да набере телефонните номера на Алисън, но никой не отговори нито в апартамента, нито в кантората й. Джордж доста се озадачи, тя все пак трябваше да е или на едното, или на другото място.
Облегна се от едната страна на телефонната кабинка, като дишаше тежко. Имаше нужда от помощ. Трябваше му човек, на когото би могъл напълно да се довери. Беше толкова объркан и ядосан от предателството на Фридмън, но колкото по-дълго Ели и онези, които му плащаха, вярваха, че е мъртъв, толкова по-сигурно беше, че ще остане жив… Опита се да позвъни отново на Алисън, а след това набра един друг номер.
— Да — отговори веднага тя, но без да казва името и номера си.
— Джина?
— Кой е?
— Джина — повтори той, но вече бе познал гласа й.
— А-ха. Кой я търси?
— Нали си седнала, за да не паднеш. Аз съм, Джордж.
Последва писък, след това продължително мълчание.
— Господи, та всички смятат, че си мъртъв. При автомобилна катастрофа. — Чу се подсмърчане. Да не би да плачеше? Не, всъщност се смееше. — Господи, бях така притеснена. Имах нужда от теб и просто не можех да се сетя за някой друг, към когото бих могла да се обърна — а ти бе обявен за мъртъв, магаре такова. Опитах се да се свържа с Алисън, звънях й цялата вечер, но тя не отговаряше на нито един от номерата. Вече се чудех дали да не отида до апартамента й. О, Джордж, къде се намираш, дяволите да те вземат?
— Имам да ти разказвам толкова много неща, сестрице. Можеш ли да дойдеш и да ме прибереш?
33
Беше вече два часът през нощта, когато най-накрая се опъна върху двойното легло в апартамента й. Джина проми раните му, намаза го с мехлем, а после го превърза, като се усмихваше на главата му, приличаща на ръбеста скулптура. На врата й висеше златна верижка с нефрит, точно такъв, какъвто бе купил наскоро на Алисън.
— Не е чак толкова лошо, колкото очаквах, Джордж, но всъщност изглеждаш ужасно. Трябва да отидеш в болница.
— Първо трябва да изясня доста неща, скъпа — започна той и в миг изохка, когато тя притисна едно наранено място на челото му. — Чувствам се така, сякаш ме е прегазил валяк, а след това са ме изпържили. — Отново подскочи, защото тя пак бе докоснала някакво болезнено място. — По дяволите!
— Съжалявам.
Когато го откри, той се бе свлякъл в телефонната кабина, а като го пипна, тялото му бе направо ледено. Беше толкова объркан, че ужасно се уплаши за него. Докато го караше през безлюдния град, Джордж мърмореше нещо насън и няколко пъти се събуди с писъци. Сега, легнал удобно и поуспокоил се след почистването на раните и поставянето на лекарствата, той отчаяно се опитваше да събере мислите си и да разбере какво всъщност е станало. Изпъшка отново от болка.