— Не и ако този така наречен селяк е мой гост. Много ти благодаря, но не съм съгласна. Не знам дали помниш, но ти разля бутилка вино върху господин съдията Лоурънс, анекдотът ти за добре обязденото магаре бе определено неподходящ, а освен това се наложи да те подкрепям, за да не паднеш, когато си тръгнахме. Никога не го прави пак, Джордж, или между нас всичко ще бъде приключено. С това отложи поне с двайсет години повишението ми и ужасно навреди на кариерата ми.
— Нима това има някакво значение? — попита смирено гостът.
— Разбира се, че има значение, дявол да го вземе! Преди всичко при една по-добра репутация ще мога да получавам и по-високи хонорари, което може да се окаже твърде важно, особено ако съм толкова глупава и се поддам на твоя доста просташки чар. — Алисън замълча за миг, повдигна крака си над водата и с елегантен жест го прехвърли навън през ваната — имаше фин прасец и приятна гладка кожа, а по-голямата част от дългото й бедро остана скрито под пяната — докато той й допълни чашата.
— Ще се омъжиш ли за мен, цветенце? — зададе й отново въпроса, с който я тормозеше от доста време.
— Не, няма — бе категоричният отговор. Сив котарак се промъкна в същия миг през открехнатата врата и като че одобрително кимна с глава. Пухкавият голям Хамиш бе най-близкият приятел на Алисън вече цели дванайсет години: това бе единственото същество на този свят, което наистина я разбираше. Без да обръща ни най-малко внимание на Джордж, той се метна внимателно отстрани на ваната; Алисън го потупа нежно по гърба и котаракът веднага започна да мърка.
— Да сервирам ли вечерята? — попита Джордж, разпънал пред нея голяма синя хавлиена кърпа, като зениците му застрашително се разшириха, когато тя се измъкна от ваната цялата в пяна и със стичаща се вода по тялото.
— Много си красива, Али.
— А ти си един мръсен старец — отвърна малко троснато, но изпита удоволствие от думите му, а когато я загърна с кърпата, го целуна. — Но все пак се радвам, че се върна.
Хамиш отвърна с отвращение очи от тях.
Рано на следващата сутрин двамата разходиха кучето на Джордж по ливадите наоколо. Териерът бе едър и рошав, също като стопанина си, и бе кръстен Уеджи — на името на Уеджууд Бен, тъй като Джордж бе ревностен привърженик на лейбъристите. Когато се откри гледката към падината и подвижния мост, Алисън обърна глава към тъмната гора от другата страна на стръмната скала.
— Моят клиент е живял там, в Абътс Лейг.
— Как се казва?
— Куин. Доктор Джефри Куин.
— Пак ли наркотици?
— Не, убийство. Смята се, че е убил жена си и може би и двете си деца.
— Ужасно. Наистина ли го е направил?
— Твърди, че не е, Джордж, и би трябвало да му вярвам.
— Но не си чак толкова сигурна…
— Добре, де, донякъде вярвам, че е виновен. А също толкова е възможно и да казва истината. В момента е в шок и трудно успява да каже нещо смислено, единственият начин, по който се опитва да се защити, е с твърдението, че Ники — това е съпругата му — се е държала доста странно и явно е имала някакви подозрителни тайни от него.
— Какви тайни?
— Ами какво да ти кажа, точно това не може да обясни. Доста ми помага, нали виждаш?
— Май нямаш желание да поемаш този случай, Али?
Тя се усмихна.
— Може би си прав, Джордж. Всъщност не, бих искала да спечеля, защото иначе той ще остане до края на живота си в затвора. Но е направо безнадеждно.
— И преди твърдеше същото, но спечели.
— Този път нямам нито капчица надежда.
— Ами тогава не се захващай, хлапе — остави всичко да си се движи по течението.
Алисън поклати глава.
— Само мъртвата риба се носи без съпротива по течението, Джордж.
След около дванайсет часа пътуваше към града, когато телефонът в колата иззвъня. Алисън се поколеба, преди да вдигне слушалката, тъй като в момента малката й кола бе притисната между два огромни джипа и имаше нужда от двете си ръце на волана, за да оживее. А и това ужасно чудо на техниката в автомобила никога не й носеше добри новини. Но този път се оказа Джордж.
— Добре ли си, скъпа?
— Закъснявам ли, Джордж? Тази вечер аз ще ти сготвя.
— Колко мило от твоя страна, мадам. Но защо не се срещнем преди това в „Порт ъф Кол“? Днес направих едно интересно разкритие, нещо, което ще трябва да обсъдим.
Малкото заведение се намираше точно след Даун, близо до Блекбой Хил: уютно, ярко осветено и задимено. Макар че понякога тук се събираха доста разпалени състезатели по ръгби, то беше едно от любимите й места. Джордж пиеше вече втората си бира, когато пристигна, а Алисън си поръча уиски.