Залата за заминаване бе дори по-пълна от тази за пристигане. Индийки с невръстни деца на ръце се бяха подредили около стените и протягаха ръце за милостиня. Всички останали като че ли говореха едновременно по мобилните си телефони. Шумът бе направо непоносим. Най-накрая стигнаха до мястото за вътрешните полети и мъжът с черната шапка отново се регистрира: полет до Пуерто Валарта, където и да се намираше това. Джордж го проследи, докато изчезна навътре, и веднага се затича към касата, където се продаваха билетите.
Когато пристигнаха на летище „Шарл дьо Гол“ в Париж, Джордж забеляза, че мъжът с черната шапка веднага се насочи към някакъв препълнен автобус, който трябваше да го откара към друг терминал. Направо щеше да получи удар, когато видя, че явно изнервеният и непрекъснато оглеждащ се мъж се регистрира на друго място. Полет АР-036 за Мексико сити. По дяволите. По дяволите. По дяволите! Трябваше да се досети, че Париж ще е само междинната му спирка. Джина вече със сигурност е разказала всичко на Алисън, но нали тя имаше нужда от него в съда, той трябваше да се яви и да свидетелства, а не да се мотае на хиляди километри разстояние след някакъв побъркан човек. В същото време напълно бе възможно ключът към загадката около нейния случай точно в този момент да се изнизва през изхода за заминаване на няколко метра от него. Не разполагаше с кой знае колко време за размисъл. Единственият начин да притисне това копеле, единственият начин да спаси Куин бе, като продължи пътуването си. Джордж набързо намери някакъв магазин, където си купи всичко необходимо — няколко ризи, чорапи, бельо. Не можа да открие телефон за международни разговори, пред който да не чакат много хора. Изруга тихичко и все пак застана на една от опашките, но съвсем скоро се чу последното повикване за неговия полет.
Излетяха точно в единайсет часа и десет минути, равинът се бе настанил до прозореца в първа класа, а Джордж отново бе скрит на едно от най-задните места в дъното на самолета. Полетът щеше да продължи тринайсет часа, така че помоли за възглавница и одеяло, сви се възможно най-удобно върху тясната седалка и заспа.
Събуди се около седем часа по-късно. Самолетът беше голям еърбъс, но само с една пътека по средата, за разлика от машините 747, така че бе достатъчно да се разходи до тоалетната, за да установи, че мъжът с черната шапка си седи точно на същото място, хапваше някакво пиле и гледаше телевизия на повдигнатия върху предната седалка екран. През прозореца не се виждаха никакви облаци под самолета. Летяха в чисто небе и Джордж ясно забеляза, че в момента преминават над някакво голямо езеро. От таблото в началото, точно над кабината на летците, разбра, че това бе Мичиганското езеро. Скоро щяха да прелетят над Чикаго, а след това над просторните равнини около реките Мисисипи и Мисури, нататък към Тексас, където щяха да се приземят за един час в Хюстън. Джордж имаше чувството, че главата му се върти: цялата ситуация му се струваше напълно нереална. Четвъртият ден на процеса щеше да завърши, а Алисън дори нямаше да знае къде се намира той. Сигурно щеше да побеснее: но тук нямаше телефон, а не би могъл да се приземи без парашут.
Независимо от това наблюдаваше с възхищение земята долу. Беше посещавал повечето от американските пристанища, но никога не бе навлизал навътре в страната. Май не бе останало кой знае колко от дивите прерии: долу се простираха безкрайни полета, добре подредени постройки, високи четвъртити складове за зърно и съвсем малко гористи местности, пресичани от широките извити сребристи ленти на двете големи реки. И всичко това, докато стигнат до поредния голям град, Сейнт Луис.