През следващите два часа маршрутът на полета преминаваше по крайбрежието на Мексиканския залив в началото на Карибите. Намираха се на една и съща ширина с Флорида и Куба, но под тях не се виждаха морета или тропически гори, а единствено равното, кафеникаво крайбрежие. Тексас преминаваше в Мексико, виждаха се блатисти местности и влажни лагуни, потънали в гъста мъгла: всичко бе съвсем пусто, никакви хора, никакви лодки. Слабото слънце на хоризонта също като че ли се губеше в мъглата. Джордж изпита известно разочарование, че Североизточното крайбрежие на Южна Америка изглежда толкова скучно.
Полетът на северозапад продължи около час и половина. Джордж отново бе заел място отзад, на около петнайсетина реда зад човека, когото следеше. Навън бе станало тъмно, но можеше да се ориентира, че преминават през никаква пуста планинска област. Предположи, че това е планината Сиера Мадре. От време на време се виждаха слаби, едва забележими светлини, явно прелитаха над някое малко селце, но през по-голямата част от полета навън не се виждаше почти нищо, освен черна празнота, пронизвана единствено от лунната светлина, която блестеше по голите върхове на планината. Каквато и да бе целта на този приятел, когото следеше, явно бе избрал най-подходящото място, където да изчезне. Не му беше необходима никаква виза, за да остане в страната, а хаосът на летището в Мексико Сити бе типичният за страна без никакви имигрантски ограничения. Джордж бе попълнил някаква митническа декларация, която му дадоха при качването в самолета в Париж, но сега бе напълно сигурен, че измъченото момиче, на което я предаде, я е хвърлило направо в кошчето за боклук. Това бе страна, в която направо можеш да се изгубиш, точно както бе станало с великата шайка, ограбваща влаковете. Само че след като се бяха позабавлявали тук известно време, те бяха направили грешката да се върнат у дома. Ако човек има достатъчно пари, той би могъл да изчезне в тази страна завинаги.
Терминалът в Пуерто Валарта бе с въздушно охлаждане, което работеше. Джордж остави своя човек да чака пред лентата за багажа си. Явно щеше да му се наложи доста да се позабави тук — в тази страна всичко се вършеше много по-бавно. Реши да използва времето, за да потърси място за наемане на коли. За щастие „Ейвис“ имаха представителство тук и кредитната му карта се оказа достатъчна гаранция, за да може да наеме един шевролет — в момента изглеждаше доста шик с тази кола, макар че съвсем скоро щеше да дължи на фирмата вече хиляди. Чиновникът дори не го попита за шофьорската му книжка.
Горещината и влагата се стовариха с всичка сила върху него, когато излезе навън. Намираха се на тропическото тихоокеанско крайбрежие, така че само след минути ризата му бе вече мокра от пот. Настани се в колата, която не му се стори особено удобна, включи двигателя и се загледа към изхода от терминала, пред който се бе наредила дълга колона от таксита в червено и бяло. До тях в тъмнината се открояваха силуетите на няколко палми, а в далечината се виждаше ярка светлина. Някакъв човек мина покрай колата и се загледа с любопитство в Джордж: беше мъж на средна възраст с лице цялото в белези от прекарана шарка. Приличаше на шефа на местната мафия.
След десетина минути неговият човек се появи с двата си куфара, поставени на количка. Най-накрая си бе свалил шапката и перуката, така че вече ясно се виждаше лицето му. Шофьорът на поредното такси постави багажа му отзад и почти веднага потегли, а Джордж тръгна след тях на около стотина метра разстояние. В началото пътуваха през тъмно, безлюдно пространство, след това неочаквано се озоваха на някаква доста оживена улица, преминаваха покрай ярко осветени луксозни хотели. През отворения прозорец се долавяше солен мирис, което му подсказваше, че морето е съвсем наблизо. Редицата от хотели като че ли се бе проточила на цели километри разстояние. По едно време пресякоха някаква река и преминаха покрай пристанище, където се виждаше дълъг бял лайнер с ярко запалени светлини. Когато стигаше до морето, пътят се отклоняваше покрай някакви хълмове край брега и светлините на града за миг изчезваха. Джордж следваше внимателно таксито и дори му се наложи да натисне рязко спирачките, когато забеляза, че то също спря, за да пусне някакви крави да преминат по пътя.
След двайсетина минути таксито зави към входната врата на заобиколена с висока ограда къща. Джордж отмина вратата и спря малко по-напред, под сенките на близките дървета, след което се върна пеша. Взирайки се около вратата, забеляза някаква вила вътре, цялата бяла под бледата лунна светлина и заобиколена от другата страна от морето. Човекът, когото бе проследил от Кардиф, бе застанал под лампата на верандата и тъкмо плащаше на шофьора.