Телефонът звънеше, когато отвори входната врата. Поставяйки Уеджи обратно в кошничката, Алисън вдигна с нежелание слушалката. Не очакваше нищо друго, освен някакъв пореден удар под кръста или поредната лоша вест. Дали Куин не бе направил нов, този път успешен опит да се самоубие?
— Алисън Хоуп.
Чу се някакво странно прищракване.
— Али?
— Да, кой е на телефона, по дяволите?
Гласът звучеше доста отдалеч.
— Слушай внимателно, скъпа, аз съм, Джордж.
Имаше чувството, че някой й нанесе силен удар в гърдите и сърцето й направо престана да бие, а цялото й тяло в миг замръзна.
— Джордж е мъртъв, който и да си ти, гадно копеле такова, затваряй телефона и ме остави на мира!
— Не, Ал — гласът този път й се стори доста уплашен и в същото време толкова приличаше на този на Джордж. — Наистина съм аз. В Мексико съм. Господи, Джина не ти ли разказа всичко?
Алисън се стовари върху стола в кухнята, като притисна в скута си телефонния апарат. Почти трепереше от студ, а в същото време на челото й бе избила пот и ръцете й се тресяха.
— Джина е мъртва. — Гласът й бе глух и несигурен и й се струваше, че направо полудява. — Ти също си мъртъв, нали?
— Не, скъпа, по една случайност съм все още жив. Съжалявам за това. Ще ти разкажа всичко най-подробно, когато се върна. Виж, имаш ли писалка и лист близо до себе си?
Алисън започна да рови между вестниците върху масата, а в главата й се въртяха какви ли не объркани мисли. Но нали все пак си беше адвокат, неочаквано й хрумна как би могла да провери дали наистина говори с Джордж.
— Ако действително си Джордж, кажи ми, имаш ли татуировка върху тялото?
Той замълча за миг объркано.
— В момента нямаме кой знае колко време, скъпа, но ти отлично знаеш, че имам.
— И какво има на нея?
— Но ти си я виждала толкова пъти, Ал — не може да си забравила, че е агне под знаме. — Шумовете по линията изведнъж станаха по-силни.
— Къде е?
— Как къде е?
— Къде точно върху тялото ти?
— О, разбирам, ами на лявото бедро.
— Добре, братко, започвам да ти вярвам. Кажи ми сега какво правиш в Мексико, дяволите да те вземат? — В същия миг от очите й рукнаха сълзи и гласът й потрепери. — О, Джордж, толкова съм объркана — наистина ли си жив, просто не бих могла да преживея всичко това още веднъж…
— Разбира се, че съм жив, скъпа. Никога не съм бил по-добре.
Алисън избърса сълзите си.
— Господи, чувствах се толкова нещастна. О, Джордж, наистина те обичам!
— О-о, добре. Аз също те обичам — малко объркано каза той. — Съвсем честно, само че сега имам да ти разказвам доста неща. Малко е сложно, така че би ли се концентрирала, моля те? Вече знам какво точно се е случило, така че ме слушай внимателно. Знаеш ли, проследих твоя стар приятел Бил Тейлър тук…
— Бил Тейлър ли? — почти изпищя от изненада Алисън.
— Аха, Тейлър. Явно е успял да изчезне, без никой да го забележи. После замина от летището в Кардиф с фалшив паспорт. Алън Мар също е забъркан по някакъв начин в цялата тази работа. Всъщност досега сме вървели по фалшиви следи. В каквото и да са замесени Джеванджи и останалите — наркотици, секс, оръжия, световно господство — всичко това няма нищо общо с Ники и Джеф. Някой би трябвало да провери банковите сметки на строителната фирма. Готов съм да се обзаложа, че ще се окаже, че огромна сума е изчезнала по мистериозен начин от тях.
— За какво говориш, по дяволите? Вярно ли е всичко това? Ти наистина ли си в Мексико? Откъде точно ми се обаждаш в момента? Имаш ли телефонен номер? Факс?
— Да, разбира се, но преди това ме изслушай, не съм свършил още. Намирам се в селище, което се нарича Пуерто Валарта, разположено е на тихоокеанското крайбрежие на Мексико. Тейлър е наел вила край океана. Ники Куин и децата го очакваха тук.
Алисън направо не можеше да отрони нито дума. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Опитваше се да си поеме дъх, но не успяваше. Най-накрая все пак можа да произнесе няколко думи:
— Ники Куин не е мъртва?