— Е, казвай сега какви са клюките от улицата?
— Без да съм получил целувчица?
— Не. Все още работя.
— И двамата работим — усмихна се многозначително той. — Става дума за твоя човек, Куин. — Брадясалото лице в миг изчезна зад вдигнатата нагоре халба, докато и последната капка от течността бе пресушена. — Може ли да ми вземеш още една?
Тя ядосано отиде до бара и се върна с пълна халба.
— А сега давай направо, Джордж. Прекарах дълъг и доста уморителен ден.
— А, да, доктор Куин. Направих някои проучвания днес, поразпитах, съвсем дискретно, разбира се.
— Не трябваше да го правиш, Джордж. Може би ще имам нужда от известна помощ по-късно, но в момента не мога да платя за това, а и нещата могат да се объркат.
— Все пак и ти понякога трябва да разчиташ на известна подкрепа, Али. Няма защо да се тревожиш — името ти изобщо не бе споменато. Просто подметнах, че името Куин ми звучи познато, докато най-случайно обядвах с моя стар приятел Ели Фридмън.
— Фридмън ли? Дето търгува с крадени вещи?
— Забележителният бижутер и златар.
Алисън изсумтя възмутено.
— Добре, де, какво знае той по въпроса?
— Ами — започна бавно Джордж, като търкаше многозначително носа си с показалец. — Може би искаше да кажеш, че аз знам нещо, за което ти нямаш информация, скъпа?
— Да, колкото и невероятно да звучи това — отвърна отегчено тя. Цигареният дим вече се стелеше плътно под ниския таван и бе започнал да дразни очите й, което я правеше още по-раздразнителна.
— Старият Фридмън никога нищо не забравя. Знаеш ли, че твоят доктор е бил местен герой преди осем години?
— Не, в момента изглежда напълно отчаян и безпомощен.
— Нима нито той, нито онзи негов безполезен адвокат не ти споменаха за случая Бонифейс?
— Какъв е този случай Бонифейс, дявол да го вземе?
— Мисля, че ще е по-добре да направим едно малко пътешествие, скъпа.
— Докъде?
— До Ейвънмаунт.
— За какво е всичко това, Джордж? Престани с тази твоя тайнственост, за Бога, просто нямам сила за нея точно в момента.
— Трябва да ми се довериш.
— При това положение ще се наложи да използваме моята кола. И без това доста си пил и в никакъв случай не бих искала да свършим в някоя канавка. — Алисън извърна глава и се усмихна, когато той прехвърли огромната си ръка през кръста й и разсеяно я плъзна нагоре, за да докосне гърдата й. После се отдръпна. — Извинявай, но моментът не е подходящ за това. А трябва да знаеш, че наистина имам доверие в теб, Джордж.
Джордж никога не бе притежавал лека кола. Двамата оставиха пикапа му „Форд Транзит“ на паркинга пред заведението и потеглиха с автомобила на Алисън на север през потъналите в тъмнина простори на Даун, а след това покрай блестящите светлини на Стоук Бишъп и надолу по реката. После завиха към Портуей и се насочиха по продължението на Ейвън. В момента имаше отлив, така че от лявата им страна нямаше нищо друго, освен една тъмна безкрайност от кал, а от дясната просветваха светлините на малкото къщи. Ейвънмаунт се намираше в края на широкото устие на реката, там, където тя се вливаше в морето. Преминаха покрай някаква метална стена, която представляваше задната част на фуражна мелница, и следвайки инструкциите на Джордж, Алисън зави покрай потъналите в мрак складови помещения. Доковете насреща бяха съвсем пусти, край тях се виждаха само три кораба. Бяха ярко осветени. Алисън намали скоростта.
— Сега накъде, водачо?
— Право напред по Сейнт Андрюс Роуд, а когато ти кажа, бъди готова да завиеш наляво.
Преминаха покрай дълга редица бензинови цистерни, всичките съвсем еднакви. Някакъв мъж с накривена шапка пазеше край граничната ограда, завършваща с бодлива тел отгоре. Когато се отклониха от пътя, пред фаровете се появиха железопътни релси, а след това не остана нищо, освен мрачната тъмнина. В далечината се виждаха неясните очертания на безстопанствени постройки, които проблясваха като счупено огледало на лунната светлина. Продължиха покрай безкрайните солници, разпростиращи се по цялото продължение на морския бряг. Черният път бе обрасъл с трева, която се поклащаше леко под напора на вятъра.