Куин изглеждаше като замаян.
— Това е най-хубавият момент в живота ми. Вече смятах, че всичко е свършено, че напълно съм изгубил… И все още просто не мога да повярвам. Какво ще стане с Ники?
— Надявам се, че ще се върне тук заедно с децата.
— Надяваш се? Нима не могат да я задължат да го направи?
— Нещата не са чак толкова прости. Мексико наистина има споразумение за екстрадиране с Великобритания още от 1886 година, но то невинаги се спазва. Затова не бива да споменаваш пред никого това, което ти казах.
— Че с кого смяташ, че бих могъл да се срещна? Тук не ме пускат вечер да отскачам до близката кръчма, нали си наясно с това?
— Добре, де, не го казвай дори пред някой приятелски настроен надзирател или пред познат, ако евентуално някой дойде да те посети. Не говори пред никого.
— Добре. — Той млъкна и се поколеба за миг. — Алисън?
— Да?
— Наистина ли вярваш, че може да ме освободят? Утре. Нима е възможно?
— Надявам се, Джеф, наистина се надявам.
А и Джордж беше жив. Очакваше го да се върне за уикенда. Докато караше към града, изведнъж се почувства толкова щастлива. Това май бе най-хубавият момент и в нейния живот.
В Пуерто Валарта беше полунощ. Джордж очакваше позвъняване по телефона в стаята си в хотела.
— Джоу Маккензи е — чу той гласа й, след като се обади. — Ако желаете да присъствате на последното действие, слезте долу след петнайсет минути.
— Какво се е случило?
— Доста неща. Ще ви обясня в колата.
Джоу го взе с колата си и потегли бързо по оживените улици. Двигателят бучеше като шевна машина на бързи обороти.
— Вашата приятелка, адвокатката, наистина ги е накарала да се поразтичат там, в Англия. Някакъв висш полицейски началник ще пристигне тук.
— Манинг ли?
— Да, полицейски началник Манинг. Той е настоял пред местната полиция да задържи Тейлър и жената. След това вашите власти ще направят официално искане за екстрадиране.
— А те все още във вилата ли са? Да не са заминали към Гватемала?
Тя се засмя.
— Не, Джордж. Местната полиция е получила заповед да охранява мястото, така че хората са заели позиции около вилата почти веднага, след като двамата с вас сме си тръгнали. Тейлър и приятелката му са все още там. По-добре ще е да прегледате фотоапарата ми, за да видите дали имам някакъв филм в него. Той е отзад, на седалката.
— И за какво ви е този фотоапарат?
— На мен не ми трябва. Но реших, че може би вие ще имате нужда от него. Нали ми казахте, че ще ви трябват някакви снимки от момента на арестуването им — за да ги пратите в Бристол? Те ще могат да послужат като веществено доказателство, не е ли така?
— О, да — въздъхна изтощено Джордж. — Бях забравил за тази задача.
— Господи, та нали вие сте частният детектив? Не сте ли чели поне една от книгите на Реймънд Чандлър?
Вече бяха преминали покрай пристанището, където големият лайнер все още стоеше на котва, облян в светлина, след което потеглиха по извития и неравен път нагоре покрай брега. Тук вече бе съвсем тъмно.
— Полицията знае ли за пристигането ни?
— Господи, не, разбира се. Вие нямате никакъв официален статут. Те не подозират и за моето пристигане, но след като прочетох телеграмите, реших, че наистина си заслужава.
— И смятате, че ще ги арестуват? Просто така?
— Е, не бих казала, че ще го направят „просто така“. Тук не е съвсем като в Дивия запад, макар че понякога на човек може и така да му изглежда. Между Лондон и Мексико Сити бе разменена доста интензивна кореспонденция. Прокуратурата е отправила официална молба към посолството на Мексико в Лондон, което я е прехвърлило към местното Министерство на правосъдието. Оттам са натоварили местната полиция да извърши ареста. Нашият очарователен капитан Менендес е поел ангажимента да арестува Куин и Тейлър и да ги задържи седем дни. Ако дотогава вашите хора не представят в съда нужните официални документи за екстрадиране, двамата ще бъдат освободени. Обикновено тук действат по този начин.
На около половин километър преди вилата пътят се оказа блокиран от една полицейска кола: черно-бял американски седан с две сини лампи на покрива. Полицай, въоръжен с карабина, им направи знак да спрат в края на пътя. Джоу веднага изскочи и започна бързо да му говори на испански, като непрекъснато му пъхаше под носа дипломатическия си паспорт. Той отвори вратата на своята кола, за да се консултира по радиостанцията и мястото наоколо в миг се освети. След няколко минути им махна с ръка.