Съдебната зала бе неочаквано пълна, сякаш всички предварително са знаели, че в този ден ще се случи нещо драматично. Джон Форбс и адвокатите на обвинението бяха заели вече местата си. Алисън също седна на традиционното си място от страната на съдебните заседатели. Рик Фенъл й се усмихна от другия край на дългата маса. Той изобщо не изглеждаше притеснен, явно не очакваше, че някакви веществени доказателства, представени в последния момент, биха могли да разбият цялата теза на обвинението. Изглеждаше толкова спокоен. Може би му трябваше ядрена експлозия, за да се стресне. Макар да бе доста упорит и не отстъпваше от мнението си, той май не влагаше чак толкова емоции в работата си, колкото й се бе струвало.
Галерията бе изпълнена с народ и при влизането на съдебните заседатели оттам се разнесе нетърпелив шепот. Алисън също изгаряше от нетърпение, докато служителката извика: „Всички да станат, моля!“. Долната врата се отвори и съдията влезе бързо, следван от младия адвокат, когото бе определил за свой помощник по това дело. Съдия Игън кимна вежливо на Алисън, а след това и на Рик Фенъл. Те от своя страна наведоха почтително глави, а след това седнаха на местата си. Алисън се усмихна. Наистина странни процедури при раздаване на правосъдие в двайсети век. Ново кимване с глава и в следващия миг се появи Куин, придружен от двете страни от полицаи от охраната на затвора. Още щом се показа по стълбите откъм задната част, веднага се видя, че изглежда доста загрижен. В съдебната зала настъпи тишина и тя погледна към съдията. Той веднага любезно се отзова:
— Госпожице Хоуп?
— Мога ли да се обърна към съда? — започна Алисън и съзнателно замълча, за да направи момента още по-драматичен. — Милорд, бих искала да представя документи, че клиентът ми всъщност няма за какво да отговаря пред съда.
Той я изгледа изненадано.
— Наистина ли, госпожице Хоуп? — попита веднага, след което се обърна към съдебните заседатели, които трябваше да напуснат залата, докато бъдат изслушани аргументите й. — Уважаеми членове на журито, не смятам, че би трябвало да ви задържам, докато адвокатът изкаже новата си теза пред мен. Предлагам ви да пиете по чаша кафе отвън, докато ние приключим.
Съдебните заседатели бавно напуснаха залата. Алисън остана изправена, като усещаше десетките погледи в гърба си. Едно от странните неща в това представление бе, че човек обикновено се обръща с лице към съдията или към съдебните заседатели и почти никога към много по-голямата аудитория отзад.
Тя изправи рамене и си пое дълбоко въздух. Решителният момент бе настъпил.
— Милорд, моят клиент, доктор Куин, е обвинен в убийството на съпругата си, госпожа Никола Куин на или около датата, посочена в обвинителния акт.
Съдията се засмя.
— Това всички ние добре го знаем, госпожице Хоуп.
— Милорд, искам да обявя, че той няма за какво да отговаря пред съда. Няма за какво, тъй като съпругата му всъщност е жива. — В съдебната зала се разнесе силен шум.
— Все още е жива ли, госпожице Хоуп?
— Все още жива, милорд. Имам писмени доказателства, че до вчера госпожа Куин е била жива, живяла е заедно с двете си деца в една вила близо до град Пуерто Валарта в Мексико.
Настъпи продължителна тишина.
— В Мексико ли казахте? А с какви по-точно доказателства разполагате, госпожице Хоуп?
— Писмени свидетелски показания от частен детектив, дадени пред канадския консул, който е упълномощен да отговаря за интересите на Великобритания в тази част на Мексико. Разполагам също с допълнително потвърдително писмо от самата консулка, а съвсем скоро ще мога да представя и снимков материал.
— Снимките май придобиват твърде съществено значение в този процес, госпожице Хоуп. Моля, продължете.
— Освен това разбрах, че господин Уилям Тейлър, изпълнителен директор на строителната фирма в този град, съвсем наскоро се е присъединил към госпожа Куин. Доколкото знам, вече е подписана заповед за арестуването и на двамата. Мексиканската полиция е успяла да задържи тази нощ госпожа Куин и в момента тече процедура по екстрадирането й. При тези обстоятелства не виждам никакви основания за продължаване на този съдебен процес, милорд.