Тя седна рязко на мястото си, а в залата се разнесе силен шум. Съдията удари с чукчето по масата.
— Тишина, моля. Запазете тишина или ще опразня залата!
Съдия Игън изчака всички да замълчат, явно бе доста ядосан, задето тя не го бе предупредила за намеренията си. Е, може би имаше основание за това: но Алисън се беше опитала да го направи и нямаше разпореждане, което да й позволява да отиде направо и да рита по вратата му, ако този никаквец, помощникът му, не си е свършил работата.
— Мога ли да видя доказателствата, с които разполагате, госпожице Хоуп?
Алисън подаде фотокопията от писмените показания на служителката, която подаде един от екземплярите на съдията, а втория — на Фенъл. Съдията прегледа набързо текста.
— Бих искал да ми представите оригиналите, фотокопията не се признават за официален документ. В същото време не бих искал да се нарушават съдебните процедури или да се вземат несправедливи решения.
Джон Форбс неочаквано скочи и й пъхна някаква бележка в ръката. Тя погледна надолу.
— Милорд, получих допълнителна информация, че госпожа Куин се е съгласила доброволно да се завърне в страната и ще напусне Мексико Сити още днес със самолет. Тя ще бъде придружена от полицейски офицер от районното управление в Ейвън и Съмърсет. Със същия самолет ще пътува и частният детектив, който работи за нас, така че той ще донесе оригиналните документи, за които настояхте.
Съдията я изгледа изпитателно и след това каза:
— Сигурно и господин Тейлър ще бъде скоро тук, макар че срещу него няма повдигнати обвинения по това дело?
— Доколкото съм информирана, господин Тейлър не е бил задържан, милорд. Той е избягал.
— Много добре. Заседанието се прекъсва до десет часа сутринта в понеделник. Обвиняемият остава под арест. Бих искал да се срещна с адвоката и прокурора незабавно в моя кабинет.
Самолетът се приземи в седем часа на следващата сутрин, като се появи откъм запад сред призрачните сенки на Уиндзорския дворец. След като спря пред подвижния ръкав на един от терминалите, пътниците бяха предупредени да останат по местата си и в миг бе отворена централната врата, от която бе спусната стълба. Две жени в полицейски униформи и мъж, който бе явно служител на летището, бързо се изкачиха горе. Сложиха на Ники белезници и я поведоха бързо по стълбите, а всяко от децата бе хванато за ръка от една от полицайките и те също се насочиха към стълбите. Децата започнаха да плачат едва когато слязоха на земята. Докато Джордж успее да притича към отворената врата, всички вече бяха настанени в две полицейски коли и отведени някъде.
— Съжалявам, сър. Вие ще трябва да слезете заедно с останалите пътници — обясни му стюардесата, като побърза да затвори вратата, след което я заключи.
Когато той се появи от митницата, Алисън го очакваше. Чувстваше се напълно изтощен от продължителния полет, но всичко това бе забравено, когато успя да я притисне към себе си, а тя го прегърна и го целуна силно.
— О, Джордж. — Очите й блестяха радостно и той имаше чувството, че никога не я е виждал толкова щастлива. — Така се радвам.
— Че спечелихме ли?
— Че ти си жив, глупчо. — В очите й имаше сълзи. Джордж едва сега се сети, че тя всъщност не го бе виждала от момента, когато й бяха съобщили, че е загинал при автомобилната катастрофа.
— Съжалявам, че всичко продължи толкова дълго, Али, но в края на краищата успяхме, нали?
— Да, Джордж. Всичко е наистина наред, поне за нас. — Тя се поколеба за миг, а след това каза плахо: — Така е, нали? Да се прибираме у дома.
Епилог
Беше изминала една седмица. След завръщането на Ники съдебното заседание в понеделник бе продължило само десетина минути. Полицията потвърди, че Никола Куин е тук, и съдията призова съдебните заседатели да обявят Куин за невинен, след което той си тръгна от съдебната зала като напълно свободен човек. Окончателното приключване на всички формалности по делото продължи още няколко дни, след което Алисън си взе една седмица почивка. Двамата с Джордж заминаха за Корнуел и се настаниха в малко хотелче на полуостров Роузланд.
На втория ден отидоха да се разходят по поречието на близката река, покрай Сейнт Клемент, точно на мястото, където преди време бе готова да се предаде. Тогава й се струваше, че мрази Джордж, мрази закона, мрази Куин, и най-много от всички мрази самата себе си. Макар че сега крачеше уверено до Джордж, все още си спомняше съвсем ясно онази черна нощ. Погледна нагоре към изпълненото с нежност към нея лице, към брадата, която отново бе започнала да се оформя, към този отвратителен каскета. Той я прегърна и я притисна към силното си рамо.