Бил Тейлър пристигна в дванайсет. Искаше й се да се запознае с него още от мига, когато за пръв път бе помолена да се заеме със защитата на Куин. Той веднага се отзова, след като Дънкан, помощникът, когото ползваше заедно с още осем други адвокати, се свърза с него по телефона.
— Ще се радвам да поговоря с госпожица Хоуп в кабинета ми, в клуба ми в Клифтън или в нейната кантора, оставям на нея да определи мястото. Кога ще й бъде удобно?
Той почука на вратата и влезе усмихвайки се точно в момента, в който църковните камбани удариха дванайсет.
— Благодаря ви, че дойдохте, господин Тейлър — усмихна му се от своя страна Алисън. — Моля, седнете.
Дънкан донесе кафе, а в това време тя внимателно изучаваше госта си, като се настани в другото кресло срещу него. Не бе висок, червената му коса бе започнала да оредява; но лицето му бе открито и честно и по него почти не се виждаха никакви бръчки. От прочетеното в папката вече знаеше, че е на четирийсет и пет години, син на таксиметров шофьор, израснал в един от най-бедните квартали в града, но в деня, в който завършил училище, започнал работа като сътрудник в строителната фирма и ето докъде бе стигнал трийсет години по-късно: бе вече директор на строителната фирма и член на Клифтън Клъб. Костюмът му в сиво на едва доловими райета бе с чудесна кройка и със сигурност му бе струвал поне шестстотин или седемстотин лири. Този човек наистина бе преуспял.
— Другият адвокат на доктор Куин също трябваше да е тук — започна да обяснява Алисън, — но явно нещо го е задържало. Както и да е, може би ще е по-добре да прехвърли случая на някой по-опитен колега от фирмата си.
Тейлър сви рамене.
— Да, разбрах, че са възникнали търкания между двамата, госпожице Хоуп, но с радост ще поговоря само с вас, ако не възразявате. Джеф е забъркан в ужасна каша и предполагам, че нямаме никакво време за губене.
— Да, честно казано, напълно сте прав. — Тя отвори папката с материалите по случая и погледна някои от бележките. — Добре ли познавате моя клиент, господин Тейлър?
— Наричайте ме Бил, моля ви. Казваха ми Бил, когато започнах работа преди трийсет години като най-обикновено момче за всичко, а след като съм все още на същото място, едва ли има някакво основание за промяна.
— Добре, Бил — съгласи се Алисън, като продължи да го гледа. Все още очакваше отговор на въпроса си.
— Не бих могъл да кажа, че го познавам кой знае колко добре. Срещнахме се за пръв път преди шест или седем години — бяхме членове на един и същи яхтклуб в Портисхед.
— Да не би да е бил „Динги Сейлинг“?
— Е, един от онези „Скорпиънс“ или „Мирърс“, нещо от този род. По-късно двамата си купихме малка яхта за разходки по крайбрежието, като си разделяхме и разходите по поддръжката й.
— Нима можехте да си позволите подобен лукс?
— Господи, разбира се. Беше от най-малките, при това я купихме на старо, макар че беше доста запазена. Платихме шест хиляди за нея. Нарекохме я „Черният сокол“ макар че, честно казано, „Куцата патица“ със сигурност би било по-подходящо. Проблемът бе, че и двамата работехме твърде много, така че никой от нас нямаше време да я използва. Държахме я на пристана на Уест Бей близо до Бриджпорт в Дорсет. Лично аз не съм ходил там поне от три месеца.
— А пътувахте ли някога с нея?
— Само няколко пъти в началото, наскоро след като я бяхме купили, но не и напоследък. Ако един от двама ни искаше да я използва, просто се обаждаше на другия, за да го предупреди.
Алисън постави бележника си на страничната облегалка на креслото.
— Нека тогава да изясним — всъщност колко често се срещахте с доктор Куин?
— Предполагам, че веднъж в месеца или поне на два месеца. Преди го правехме по-често, участвахме в регатите по Бристолския канал, но той не се е включвал през последните години.
— Докато вие продължавате да участвате?
— О, да. Независимо от това двамата с Джеф се срещахме най-редовно в моя клуб или в едно малко заведение близо до офиса ми. Уточнявахме подробностите, свързани с яхтата — разни текущи такси, поправки и други неща от този род.
— Но не сте си гостували по домовете?
— В миналото сме го правили, дори доста често, бих казал, но след това нещата доста се измениха.
— В какъв смисъл?
— Ами в началото бяхме две щастливи двойки. — Замълча за миг, сякаш се колебаеше как да продължи. — Съпругата ми почина преди три години.