— Съжалявам.
Тейлър кимна.
— Беше болна от рак, състоянието й рязко се влоши, беше наистина ужасно, добре, че нямахме деца. Както и да е, след това се срещах доста по-рядко с Джеф.
— А поддържахте ли връзки със семейството му?
Той поклати отрицателно глава.
— Доста рядко.
— Какви бяха отношенията на Джеф с Ники?
— Както вече ви обясних, не се срещахме достатъчно често напоследък, за да мога да съдя за това. — Отново се поколеба за миг. — Но според мен Джеф не беше толкова щастлив в брака си както в началото.
— Защо?
— Просто така ми се струва, като имам предвид нещата, които говореше — според мен бе доста отегчен от Ники, а на нея й бе дошло до гуша от него — непрекъснато работеше или бе така уморен, че не би могла дори да размени някоя дума с него. Доста често срещана ситуация.
— Смятате ли, че той я е убил?
— Не, не и Джеф, просто не мога да си го представя. — Тейлър не се опита да избегне изпитателния й поглед. Тя прецени, че това е отговор на честен човек и верен приятел: може би дълбоко в себе си не бе чак толкова сигурен.
— Хората извършват ужасни неща, когато са ядосани или объркани, Бил. Защо смятате, че Джеф не би го направил?
— Просто някакво вътрешно чувство. Не мога да си представя, че Джеф е способен да извърши насилие срещу когото и да било. А освен това нали и децата са били там…
— Какво според вас е станало с децата, Бил?
— Ами не ми се вярва да са живи. Искам да кажа, че едва ли някой би си направил труда да се опита да унищожи напълно тялото на майката, а след това да поведе със себе си две плачещи хлапета. Какво ще ги прави?
— Може би сте прав.
— Джеф много обичаше децата си. Джес и Том бяха всичко за него. Той бе силно привързан към тях. Явно изпитваше към тях чувства, каквито не храни към нито един възрастен човек. Неспособен бе да ги нарани по какъвто и да било начин, да не говорим да ги убие, напълно съм сигурен в това.
— Разкажете ми за тях.
— Джесика беше на девет години, струва ми се. Беше една такава сериозна, доста приличаше на баща си. Том беше на седем, красиво момченце, което явно щеше да стане висок и добре сложен като майка си. Независимо от напрежението в отношенията между Джеф и Ники децата изглеждаха напълно щастливи. Ники беше недоволна от всичко друго, но несъмнено беше много добра майка — при това явно бе доста близка с децата си.
Алисън си записа още нещо в бележника.
— Благодаря ви за помощта, Бил. Ще се съгласите ли да се явите като свидетел, който познава обвиняемия, когато се стигне до процес?
— Разбира се.
В два следобед се отправи отново към затвора, с мъка се придвижваше с колата под започналия силен дъжд. Премина през рутинната процедура. Почука на желязната врата, подписа се в регистъра, после пресече безкрайните боядисани в зелено коридори, покрай заключени решетки по вратите, като следваше плътно дежурния надзирател, чиито ключове подрънкваха на колана му.
Куин пристигна в стаята за срещи облечен точно по същия начин, както и първия път. Изглеждаше още по-отчаян. Може би вече бе осъзнал, че тя не е чак толкова симпатична, макар че засега все още не е споменала нищо за Бонифейс и за Джеванджи.
— Да забравим всичко, което си говорихме преди два дни — започна рязко Алисън. — Днес искам само истината. Преди да ми кажеш каквото и да било, нека изясним каква е версията на полицията. Според тях сте се скарали със съпругата ти, след което ти си я ударил, тя е паднала по стъпалата към мазето и си е счупила врата. Вратът й със сигурност е бил счупен — лично се уверих в това в моргата, където внимателно разгледах остатъците от кости, измъкнати от парния котел. Може и да не си я блъснал нарочно, възможно е тя сама да се е хвърлила към теб и случайно да се е подхлъзнала. След това си изпаднал в паника. — Той се опита да възрази, но тя го спря с ръка. — Остави ме да довърша, Джеф, не за пръв път се занимавам с подобни случаи, а ти нямаш ни най-малка представа какво става на процесите. Значи ти си изпаднал в паника. И така, ако нещата са се развили горе-долу по този начин, колкото по-скоро си признаеш пред мен, толкова по-добре ще е за теб. Обвинението би могло да се ограничи до убийство по непредпазливост. Пак ще отидеш в затвора, но не за толкова дълго. — Алисън се изправи и заобиколи масата, за да застане точно пред него, като постави ръка на рамото му. — Помисли, преди да ми отговориш.
Той вдигна изтерзаното си лице към нея и я погледна; явно беше ядосан и наранен, почти на ръба на отчаянието.