— Обичаше ли я?
— Хиляди пъти съм си задавал този въпрос. Особено през последните шест месеца. Да, мисля, че я обичах. Беше толкова красива и жизнена. — Той погледна зеленикавите стени, осветени от флуоресцентната лампа, и набърчи нос. — Трудно е да го обясня на друга жена, особено в подобна обстановка.
— Опитай.
— Прекарах петнайсет години, стараейки се да стана добър хирург, и никога не ми е оставало време за нещо друго. Имал съм и други момичета, разбира се, повечето случайни медицински сестри. Но никога не бях преживявал нещо подобно. — Куин се огледа объркано. — Може да изглежда смешно, но животът ми до този момент бе твърде еднообразен. Бях работил като луд още от единайсетгодишен, за да направя кариера, и ето че изведнъж нещата се бяха развили толкова добре. Всичките жертви, които бях направил… Обичах я наистина — беше като приказка. Преуспелият лекар и обожаващата го жена, която се любеше като тигрица. Смятах, че имаме всичко.
— И се оженихте след четири месеца?
Той кимна утвърдително.
— Смятам, че си давах сметка, че може би се заблуждаваме за някои неща, но се опитвах да отхвърля тези мисли от главата си. А после дойде големият ден — тържествена церемония в църквата в селото, където живееха родителите й, после банкет направо на моравата пред дома им. Майка ми беше във възторг.
— Ами баща ти?
— Той не е жив.
— Съжалявам. И защо не останахте да живеете там?
— Предполагах, че нещата ще тръгнат по-добре, ако направим промяна. Купихме къщата в Абътс Лейг с ипотека. Тя очакваше детето — не моето, разбира се — само след няколко месеца и нещата изглеждаха така, сякаш вече си имах дом и семейство. — Спря за миг и се усмихна едва-едва. — Поне бе доста по-различно от това да живееш в наети от болницата апартаменти.
— И кога започнаха проблемите?
— Почти веднага. Ники направи спонтанен аборт, изгуби детето и изпадна в депресия. Започна да плаче всеки път, когато тръгвах на работа.
— Затова ли премина на обща практика?
— В основни линии, да. Не успях да получа няколко от консултантските места и вече бе напълно ясно, че ако намеря работа другаде, ще трябва да се преместим. Тя категорично отказваше да замине, беше се вкопчила в майка си, която всъщност доста ни помогна.
— Ами това не беше ли също една саможертва? Толкова дълго си работил, за да вземеш специалност? И почти си го бил постигнал?
— Разбира се, че беше жертва, дяволски голяма жертва при това. Имах чувството, че съм се провалил, но нямах кой знае какъв избор.
— Все пак това е било преди десет години, Джеф. Ако бракът ти се е оказал несполучлив още от самото начало, как си могъл да издържиш толкова дълго?
— Е, в началото не беше чак толкова лошо. Всъщност нещата се нормализираха, щом се появи Джес, а след това и Том. Ники беше чудесна майка, така че следващите години никак не бяха лоши — живеехме си дори доста щастливо. — Отново замълча и лекичко се усмихна.
— Продължавай — насърчи го Алисън.
— Току-що си помислих, че като си спомням тези ранни години, имам чувството, че слънцето като че непрекъснато грееше… Тогава по-често си вземах почивка през уикендите и обикновено водехме децата във вилата в Дорсет, разхождахме се с лодка, забавлявахме се. Том и Джес успяха да ни сближат.
— И кога нещата отново се влошиха?
— Дори в най-щастливите ни периода Ники ненавиждаше това, че работя, но според мен нещата се влошиха, когато децата тръгнаха на училище, така че й оставаше доста свободно време и тя ужасно се отегчаваше. Истинските проблеми започнаха преди три-четири години.
— Все още ли се отнасяше добре с децата?
Куин се замисли за миг.
— Не, имам чувството, че нещата се бяха променили. Все още ги обичаше, естествено, и проявяваше интерес към успехите им в училище и всичко друго там, но не й се искаше да се отегчава с грижи за тях.
— Бяхте ли наели жена, която да ви помага?
— Да, Ники намираше непрекъснато все нови и нови гувернантки, ползваше се от програмата „О Перс“, последната беше някаква млада жена от Босна.
— Как се казваше?
— Весна Василевич.
— Господи, какво е това ужасно име?
— Пише се точно както го чуваш.
— Бегълка ли беше?
— Тя самата твърдеше, че е бегълка, но всъщност не беше точно така. Беше пристигнала с туристическа виза и просто бе останала тук, без да иска официално политическо убежище. От гледна точка на властите тя бе нелегално пребиваваща, което според мен бе доста неудобно. Но така или иначе тя си живееше с нас и децата я обичаха. Беше някъде около трийсетгодишна, много земна и приятна и като че нямаше нищо против истериите на Ники. Присъствието й доста ни помогна да не се побъркаме през последните дванайсет месеца.