— Джеф, да не би двамата с нея…
Той се усмихна едва-едва.
— Не, не съм го правил, макар че ми минаваше подобна мисъл, особено когато Ники ставаше твърде зла. Весна беше приятна на външен вид, не бих казал красива, но правеше впечатление — с дребно лице, дълга черна коса, пламтящи тъмни очи. Дива и романтична, като циганка.
— И къде е тя в момента?
— Нямам представа. Преди няколко месеца в града имаше акция за залавяне на нелегални емигранти. Полицията арестува двайсетина души — доколкото знам, след това всички са били депортирани. Весна си прибра нещата и замина да си търси работа в Лондон, където смяташе, че по-трудно може да бъде забелязана.
— Нямаш ли новия й адрес?
Куин поклати отрицателно глава.
— Не, не смятам, че се е обаждала след това. Дори не съм очаквал да го направи. Наистина беше ни помогнала, ние също й помогнахме, но тя си беше нелегално пребиваваща, човек без документи и социална осигуровка, официално изобщо не съществуваше. Според мен желанието й бе просто да изчезне.
— Значи допреди няколко месеца Весна се грижеше за децата, а Ники се бе захванала с нещо друго? Според теб тя е имала любовна връзка с друг мъж?
— Да, така смятах, но тя упорито отричаше.
— Е, това е напълно естествено, какво друго би могла да направи?
— Може би е казвала истината?
— Но несъмнено е криела нещо от теб?
— О, да, и това й доставяше огромно удоволствие. Радваше се, като ме гледаше объркан и напрегнат. Това си беше голямата тайна на Ники.
Алисън кимна с разбиране.
— Голямата тайна на Ники — но ти наистина нямаше представа за какво става дума?
— Така ми се искаше да имах. Това би могло да обясни защо в края на краищата се озовах затворен тук.
— Кажи ми, Джеф, през всичките тези години нито веднъж ли не се опита да получиш някаква работа по специалността си?
— Не. — Отново гледаше уплашено. — Не, никога.
В Лондон на Алисън сигурно би й се наложило да пътува цял час, а дори и повече, за да се консултира с някой полицейски началник по даден случай. А в Бристол бе достатъчно да измине само неколкостотин метра пеша от кантората си по Кей Стрийт, и вече беше в центъра. Изпитваше известни съмнения, дали би трябвало да разговаря директно с Манинг, но случаят бе започнал да става толкова объркан… а и с какво би могла да навреди на клиента й една подобна среща?
Манинг бе известен като доста естествен и непринуден човек, така че се бе съгласил да я приеме веднага след като му бе позвънила по телефона. Кабинетът му по-скоро приличаше на офис на банков директор, само дето бе по-обширен, а и на стената висеше голяма карта, върху която бяха отбелязани полицейските участъци в града. Като се замислеше човек, той всъщност сам приличаше на банков директор — изискан сив костюм, тъмносиня копринена вратовръзка. Очилата му за четене бяха оставени върху някакви документи на бюрото му. Наистина трудно бе да си представи човек, че е просто едно ченге.
— Моля седнете, госпожице Хоуп — обърна се напълно официално към нея, което бе съвсем естествено, като се имаше предвид, че тя бе поела защитата на човек, арестуван от него по обвинение в убийство. — Какво бих могъл да направя за вас?
— Прекарах доста време в разговори с доктор Куин, господин началник.
— Това е напълно нормално, след като сте поели защитата му — отвърна той, като я изгледа през бюрото, без да показва каквито и да било емоции. Не проявяваше открита враждебност, но и явно не бе особено приятелски настроен.
— Чудя се дали продължавате да работите по този случай?
— Що се отнася до нашето участие, госпожице Хоуп, работата ни е приключена. Представили сме доклада си пред Кралската прокурорска служба и клиентът ви ще бъде съден. Случаят не е от сложните, така че процесът ще се гледа още при следващото заседание на съда — очаквам, че това ще стане до месец-два.
— И вие сте напълно убеден във вината му?
— Ако не беше така, нямаше да му предявявам обвинението в убийство.
Алисън погледна през рамото му към прозореца. Улицата беше задръстена от автобуси и други коли, но през двойните стъкла вътре не достигаше никакъв шум.