Но когато започна дискусията за това как да се окаже помощ на отчаяните и направилите опит за самоубийство, той се оказа най-интелигентният и загрижен човек от групата. По-късно двамата се отбиха в близката кръчма и Алисън научи, че Джордж е бил моряк на търговски кораб, бе преминал през задочно обучение, за да вземе диплома първо от гимназията, а след това и от колеж, като най-накрая бил вече капитан на търговски кораб, преди да остане без работа поради рецесията. Той не бе успял да се ожени, не бе имал собствен дом, нито бе изградил кариера. Корабът му всъщност бил някакво ръждясало корито, което с мъка се довличало до забравени пристанища в Латинска Америка; бил привикнал към грубия и изпълнен с трудности живот на моряците, пиел като пор и не се страхувал от тъмни места, защото без проблем можел да се погрижи за себе си. И той като Алисън познавал затворническите килии — само че Джордж попадал в тях най-често като затворник, обикновено за кратко, но затова пък бил опитал затворите почти навсякъде по света.
Сега беше нещо като детектив на свободна практика; проучванията й бяха показали, че е най-добрият в този бизнес. Докато времето минаваше и двамата вече се бяха заели с благотворителната си дейност, отговаряха по телефона или разговаряха на място с „клиенти“ в Центъра на самарянската организация, Алисън научи, че е роден в Хотуелс, че е син на норвежки моряк, когото никога не бе виждал. Майка му му обяснила преди смъртта си, че двамата живеели заедно между плаванията му и смятали да се оженят. Тя била убедена, че не я е зарязал, а просто корабът му е бил торпилиран през 1944 година. Бе приела неговата фамилия и я бе дала и на Джордж.
Макар да бе с двайсет години по-възрастен от нея, Алисън изобщо не забелязваше разликата. Чувстваше се добре с него и той беше първият и единственият човек, на когото бе разказала за месеците, изпълнени с унижения и терзания, които в края на краищата я бяха довели в Бристол. Постепенно Джордж се превърна в скъп платоничен приятел, способен да я разбере и готов да я защити. И това продължи до деня, в който и двамата бяха изхвърлени от самарянската организация. Бяха дежурни през нощта, което изискваше да се спи в центъра, за да се отговаря на евентуалните позвънявания. Джордж бе направил чай и за двамата на сутринта. Директорът пристигна и с ужас го забеляза да се навежда с чашата към леглото, в което под тънкото одеяло ясно се открояваше голото тяло на Алисън. Всичко това го накара да си направи погрешно заключение. Те си тръгнаха мълчаливо и още същия ден наистина станаха любовници. Щеше да е глупаво да не го направят.
Алисън се усмихна на тези спомени. Напуснаха града, пътуваха с колата през тъмните пусти полета и накрая спряха пред малка осветена къща. Това я върна към реалността.
Оказа се, че отиването й до затвора бе напразно. Алисън си тръгна, след като поговори ядосано с директора, и постоя десетина минути край леглото на Джефри Куин, като се взираше в почти безжизненото му тяло. Бяха го включили на системи и явно му бяха били успокоителни инжекции. Беше напълно неподвижен, а лицето му — толкова изопнато и бяло, че ако не бе лекото повдигане и смъквано ма гърдите му, би си помислила, че е мъртъв.
Освен превръзката на китката му, главата му също бе бинтована. Когато попита надзирателя в болницата на затвора за това, той само сви рамене.
— Де да знам, скъпа. Не съм бил дежурен, когато са го докарали. По-добре попитай доктора. Може би Куин е паднал от леглото след загубата на много кръв и си е ударил тавата?
„Да, възможно е, колкото прасе да полети във въздуха“, помисли си тя.
Директорът явно беше ядосан от посещението й. Докато гледаше отпуснатите му рамене, намръщената му физиономия и оплешивялото му теме, реши, че наближава времето за неговото пенсиониране. Очите върху пухкавото му лице я гледаха безизразно и без никакъв интерес. Един от надзирателите вече я беше предупредил, че го извикали от къщи, когато открили Куин, при това той тъкмо се готвел да ходи на театър.