— Наистина съжалявам, госпожице Хоуп — започна, седнал на крайчеца на стола пред отрупаното с книжа и документи бюро подобно на хрътка, която в момента внимателно дебне жертвата си, макар и да не бе готова все още да нападне. — Но доколкото разбрах, той ще оживее.
— За опит за самоубийство ли става дума?
— Очевидно.
— Сигурен ли сте, господин началник? Той изглеждаше спокоен, когато разговарях с него тази сутрин. И как е могъл да нарани толкова сериозно и двете си ръце? А и тази рана на главата, как ви се струва? Дали не се е опитвал да допълзи до вратата и да чука, за да му отворят?
Мустачките на началника нервно помръднаха.
— За какво намеквате, госпожице Хоуп?
— Просто задавам въпроси, господин началник. Това е всичко. Може ли тези рани да са му били причинени от някой друг? Някой, който не би искал делото на Куин да стигне до процес?
Той рязко се изправи.
— Това е абсурдно обвинение! Тук е строго охранявана зона, а и Куин като обвиняем за убийство е държан в самостоятелна килия, за да се гарантира сигурността му. Няма друго място, където би бил в по-голяма безопасност. Просто се е опитал да се самоубие — нещо, което едва ли би могло да се приеме за учудващо за човек в неговото положение, макар че тук са му предложени максимална помощ и подкрепа.
На Алисън й се искаше да попита каква точно подкрепа е била оказана на този човек, който просто рухваше пред очите й през последните седмици, но само прехапа устни и реши да замълчи. Все пак можеше да й се наложи да разчита на съдействието на това копеле, а и не беше негова вината, че цялата система бе толкова скапана. Затова само кимна и дори се усмихна.
— Благодаря ви, господин началник. — Нямаше намерение да му позволи да се измъкне толкова леко. Бавно се изправи, готова да тръгва. — Всъщност има още нещо…
— Да?
— Доколкото разбрах, Куин е бил оставен да кърви часове наред? — Началникът я изгледа злобно, но не отвърна. — А информацията ми е, че вътрешните разпоредби изискват всеки, срещу когото има обвинение в убийство — и следователно съществува риск от самоубийство — да бъде проверяван на петнайсет минути?
Той изглеждаше доста объркан.
— Да, в нормалните случаи.
— Какво искате да кажете с това „нормални случаи“?
— Нормално е това да се прави през първите две или три седмици, госпожице Хоуп, а Куин е в затвора вече повече от два месеца и изобщо не е правил опит да се самоубие. — Сви с безразличие рамене. — Решихме, че няма никакъв смисъл да продължаваме с това непрекъснато наблюдение. Не ни достигат хора, нали разбирате?
На следващата сутрин се чувстваше ужасно, дори й се искаше сама да посегне на живота си. Телата, открити в Лейг Уудс, се оказаха там от петдесет години, явно бяха скелетите на двете деца, изчезнали по време на войната и станали най-вероятно жертва на някаква луда жена, обесена за убийства на деца през 1946 година. Това бе единствената добра новина, но иначе случаят си оставаше ужасно объркан, започваше да мисли, че едва ли ще успее да направи нещо за Куин, а и процесът със сигурност щеше да се отрази доста зле на репутацията й. Господи, защо ли се бе захванала с всичко това? Роджър Диксън явно беше съвсем подходящ за този случай. Ама че глупачка се бе оказала!
Пое към Кралския съд на Смол Стрийт, като се движеше почти като сомнамбул, без да осъзнава какво точно върши, но доволна, че все пак има нещо, което да изтика мислите за Куин. Рутинните задачи бързо ангажираха вниманието й. Навлече дългата роба, постави си досадната перука на главата, грабна папката си и почука на заключената врата, която водеше към килиите в подземието.
Датчанинът в голата килия с циментов под беше някъде към четирийсетте, добре облечен със скъпо кожено яке. Беше осъден преди два дни за ръководството на операция, целяща нелегален внос на кокаин на стойност един милион лири. Бе загубила и този процес. Сега не й бе останало нищо друго, освен да пледира за смекчаващи вината обстоятелства, за да бъде намалена присъдата му. Даваше си сметка, че клиентът й вече е милионер, и някакъв вътрешен глас й подсказваше, че наистина заслужава да гние дълго в затвора, но все пак трябваше да направи всичко възможно.