— Съжалявам… изобщо не съм направила връзка.
Жената сви рамене. Изгледа я отново подозрително, явно не я смяташе за човек, когото би могла да покани да си пият кафето заедно. Дори вероятно щеше да позвъни на местното ченге веднага щом се прибереше вкъщи, за да му съобщи, че някакво подозрително лице се навърта наоколо.
— Не знам как се постъпва обикновено в подобни случаи, но ми се струва, че този човек едва ли ще има нужда от къщата, след като най-вероятно ще му се наложи да прекара остатъка от живота си в затвора.
— И аз не съм наясно по въпроса. Все пак ще следя внимателно обявите за продажби. Благодаря ви, че ме информирахте за това.
Жената се усмихна. После се извърна и пое по тясната пешеходна пътечка към гората, като преди това се наведе и освободи кучето от верижката. То излая радостно и се затича напред. Алисън се върна по пътя. Всички къщи наоколо бяха големи, удобни и скъпи. Последната изглеждаше особено луксозна. Предната й градина бе отделена от улицата с ниска каменна ограда, зад която се очертаваха добре поддържаната зелена площ и красивата фасада на къщата. На верандата се виждаха месингови лампи, които й се сториха малко безвкусни, а завесите по прозорците бяха в стил Лора Ашли. От двете страни на къщата бяха построени високи тухлени стени, които отделяха задната градина. В далечината зад тях като че се виждаше някаква голяма стъклена повърхност, може би там бе басейнът, а от двете страни на стените имаше двойни врати, за да могат да минават коли.
Явно някой доста заможен човек живееше в тази къща. Алисън се зачуди кой ли е той.
След като приключи с няколко дела за дребни кражби в съда сутринта, Алисън бързо пое по стръмната Парк Стрийт, премина покрай Юнивърсити Тауър, за да стигне до един тайвански ресторант на Уайтлейдис Роуд, близо до местната станция на Би Би Си. Беше се задъхала от изкачването, когато пристигна, а и беше малко нервна поради предстоящата си среща с Джон Форбс. Той беше основният съдружник във фирмата, където работеше Роджър Диксън. Независимо от некадърния млад фукльо всъщност тя беше една от най-старите и най-големите в града. Алисън бе доста нападателна, когато позвъни, за да се оплаче, но Форбс се държа така мило с нея и прояви голямо разбиране.
Знаеше, че е около шейсетгодишен, но изглеждаше доста по-млад. Беше изключително висок и по свой начин красив в изискания си тъмен костюм. В набразденото му от бръчки лице имаше някакъв необичаен чар, посивялата му коса и сърдечната му усмивка го правеха наистина привлекателен, а в поведението му веднага се долавяха старовремско кавалерство и любезност. Веднага щом им поднесоха пикантните тайвански ястия, той побърза да подхване главната тема:
— Съжалявам, че Роджър е забъркал такава ужасна каша и сега всичко изглежда напълно безнадеждно. Ако желаете да се оттеглите… е, предполагам, че ще успеем да намерим някой друг, по-малко известен, който би се съгласил…
— Да не би това да е любезен начин да ми кажете, че се отказвате от услугите ми?
— Господи, не. Лично поех ангажимент от името на фирмата да се заемем с този случай, а вие сте най-добрият адвокат по наказателни дела в града, към който бихме могли да се обърнем. Много бих искал да продължите работа. Въпросът е там, че ако нещата се развият неблагоприятно, аз съвсем спокойно бих могъл да си позволя някой провал, докато за вашата бъдеща кариера… Да не говорим, че до този момент нашата фирма не ви помогна кой знае колко по случая.
— Всъщност ние всички не помогнахме на Куин. Вярвате ли, че той е невинен?
— Вярвам на онова, което клиентът ми ми казва. Не бих могъл да работя на някаква друга основа. Предполагам, че и с вас е същото, Алисън?
— Всъщност не ви попитах точно това, Джон. Просто забравете за миг за правилата. Вярвате ли наистина на цялата тази история?
Форбс махна на облечения в бяло сако сервитьор, който бе застанал наблизо.
— Още две светли бири, моля — извика му, след което се обърна към нея с въпрос, вместо да отговори на нейния: — Разбрахте ли, че Куин снощи е дошъл в съзнание?
Алисън поклати глава.
— Веднага отидох да го посетя. Твърди, че са се опитали да го нападнат още при пристигането му на новото място. Не бил минал и час, след като го заключили в единичната му килия, и двама мъже с маски на лицата се вмъкнали вътре и го ударили силно по главата. Това е последното, което помни, а след това се е събудил в затворническата болница.
— Искате да кажете, че са имали ключ, с който са отворили килията му? Значи двама мъже с маски на лицата могат най-спокойно да се разхождат из затвора, да се доберат до човек, който е в единична килия под специална охрана, да го пребият и да инсценират опит за самоубийство? Направо не мога да повярвам. Наистина ми мина през ума, че някой може да е замесен в тази история, но не съм си представяла, че е действано толкова грубо. Това е пълно безобразие.