Той я откара обратно по хълма, като избираше странични улички, докато стигнаха до Даун, близо до подвижния мост. Група деца на понита препускаха по тревата наблизо. Форбс посочи към голяма жълтеникава каменна къща: много солидна постройка, вероятно изградена някъде в края на миналия век.
— Това е частната клиника на доктор Джеванджи. Разположена е на долните два етажа.
Спря встрани от пътя, точно срещу терасата на къщата. През прозореца Алисън ясно виждаше чакалнята със светли тапети по стените и голям календар на едната от тях. Можеше лесно да си представи останалото: удобни кресла, масички за кафе, отрупани с разни списания.
— Изглежда наистина впечатляващо и достойно за уважение.
Той сви рамене.
— Възможно е. Все пак се говори, че най-големият му талант се състои в това да определя правилните дози на богаташи, пристрастени към разни лекарства — а също и дискретно да осигурява наркотици, които не могат да се предписват по рецепта. Със сигурност нещата при него съвсем не са толкова чисти. Разбира се, възможно е да не е свързан по никакъв начин с Куин…
Алисън кимна замислено.
— Но може би е по-добре да проверим това.
9
На следващата сутрин Джордж се измъкна от апартамента някъде след седем. Само след двайсетина минути белият му пикап транзит вече се включи в движението по магистралата към Лондон.
Караше с около шейсет, като не обръщаше внимание на клаксоните около себе си, потънал в собствените си мисли и заслушан в програмата на Радио 2. След известно време дори изключи радиото. Говореше се, че Саймън Бонифейс е организирал бягството си още докато се е намирал в затвора „Дърхам“ и в момента се криел някъде в Северен Кипър. Съдията, който го бе осъдил, си живеел на някакво тихо местенце в Лейк Дистрикт след пенсионирането си. Седмица след добре организираното бягство спирачките на колата му отказали точно на най-стръмната част от планински път. Тя излязла от контрол, ударила се в страничния парапет и полетяла в пропастта. Съдията и съпругата му загинали на място. Детективът, който бил арестувал Бонифейс, умрял от сърдечен удар преди години. Значи са останали само Куин и Карсуел. Дали тази теория наистина бе вярна?
Знаеше, че според Алисън това са пълни фантазии, но самият той съвсем не бе толкова сигурен. Замисли се за нея. Още не се беше събудила, когато тръгна, изглеждаше толкова свежа и млада, тъмните й къдрици се бяха разпилели по възглавницата, а на устните й все още имаше усмивка, сякаш продължаваха да се любят. Това бе първата жена, която наистина желаеше в бурния си живот. Тя бе като някакво малко кълбо, изпълнено с жизненост, което непрекъснато караше и него да се чувства жив. След бедното си детство и тежките си тийнейджърски години Джордж бе започнал да живее така, както на него му харесва, знаеше, че може да разчита единствено на себе си, и реши, че никой друг не му е нужен. Но Алисън бе така вълнуваща и непредсказуема, както и най-драматичните моменти от собствения му живот. Не ставаше дума само за това, че дори най-лекото докосване на тялото й до неговото веднага предизвикваше ерекция, достойна да получи „Оскар“; просто се чувстваше така добре в нейната компания. Освен това тя непрекъснато успяваше да го изненада с нещо, винаги имаше за какво да си говорят, какво да споделят един с друг. Проблемът бе, че той постоянно забъркваше разни каши и тя веднага бягаше от него. Понагласи каскета на главата си и въздъхна.
Господин съдията Карсуел бе живял в Западен Лондон, на тиха уличка в Ричмънд, близо до Темза. Джордж паркира на Ричмънд Грийн, пикапът му веднага се открои с грозния си вид сред лъскавите роувъри и беемвета наоколо. Бе заменил анорака си, като бе навлякъл някакво старо синьо яке, а каскета си остави на седалката в пикапа, преди да го заключи.
Беше слънчев ден. Площадът със зелената си площ, заобиколена от дървета, с елегантните си къщи и театъра насреща, би могъл да мине и за център на провинциален град, а не за един от най-скъпите квартали на столицата. Това бе старата британска фантазия: село, намиращо се на двайсетина минути от центъра на големия град. Точно както и Абътс Лейг. Прегледа картата си и пое към реката.
Беше малка къща в джорджиански стил, на три етажа с малка тераса. Прозорците бяха закрити с плътни завеси, няколко стъпала водеха към червената входна врата с блестящо месингово чукче и кутия за получаване на писмата. Всичко си беше точно на мястото, всичко беше като едно истинско бижу. Джордж си пое дълбоко въздух и се изкачи по стъпалата, като се огледа за звънец. Нямаше, така че се наложи да използва кръглото месингово чукче. Последваха два толкова силни удара, сякаш бе направил опит да разбие вратата. Тайничко се надяваше, че в момента вътре няма никого.