Но се оказа, че не е така. Една жена отвори вратата: беше някъде около трийсет и пет годишна, много красива, с кестенява коса. Беше облечена в джинси и спортна риза. Усмихна му се въпросително.
— Лейди Карсуел вкъщи ли е, моля?
— Аз съм лейди Карсуел — отвърна доста уморено и резервирано: със сигурност й бе омръзнало от непрекъснатите набези на разни журналисти. — Какво желаете?
Джордж прикри учудването си и й подаде визитната си картичка.
— Аз съм частен детектив, лейди Карсуел. Нает съм от адвокати, които водят едно дело в Бристол. Смятам, че може би ще сте в състояние да ми помогнете. Не искам да кажа, разбира се, че лично вие сте замесена по някакъв начин — побърза да добави.
Тя изглеждаше доста объркана.
— Да не би да сте от някой вестник? Ако е така, веднага се разкарайте, преди да съм извикала полицията.
— Не, мадам. Аз съм точно това, за което ви се представих. Ако желаете, бихте могли да позвъните в кантората на адвокатите, които са ме наели.
Жената се поколеба за миг.
— Е, добре, влезте тогава. — Обърна се и го поведе към дълга стая с прозорци от двете страни, които гледаха към улицата и към малка задна градина. Обстановката вътре бе приятна и ведра. Имаше канапета с пъстра дамаска и светли завеси на прозорците, две красиви кресла в джорджиански стил, покрити с тъмносиня дамаска и поставени от двете страни на камината. Докато се движеше пред него към стаята, Джордж забеляза, че съпругата на Карсуел има чудесна фигура.
В този момент тя се обърна към него.
— Вижте, господин Кристиянсен, напоследък си имам доста неприятности с подобни посещения, а и вие най-нахално се появихте направо пред вратата ми, без да се обадите предварително, за да си определите среща. Затова дайте ми името на този адвокат, бих искала да проверя дали наистина сте нает от него. Едва след това може би ще разговарям с вас. — Джордж й подаде визитната картичка на Алисън. — Добре. Ще ви помоля да изчакате в градината. — Побърза да отвори стъклената врата. — Не бих искала да оглеждате нещата ми. — Джордж излезе навън и тя заключи вратата от вътрешната страна.
Той седна на близката пейка и започна да изучава отърканата стена, изградена от типичните жълто-сивкави лондонски тухли, която бе цялата в зеленина и цветове от плъзналата по нея глициния. Мирис на цветовете буквално изпълваше тясното павирано пространство. Минаха десетина минути, преди домакинята да отключи отново стъклената врата.
— Добре, можете да се върнете вътре.
Двамата се настаниха един срещу друг и тя го изгледа изпитателно.
— Разговарях с госпожица Хоуп в Бристол, както и с адвокатския съвет в града, откъдето потвърдиха, че тя е практикуващ адвокат. Разговорът ни ще бъде напълно неофициален, вие няма да правите запис, нали?
— Не, разбира се, че не.
— При това положение ще се съглася да разговаряме, като естествено ми е ясно, че нямам право да изисквам от вас да не си водите никакви бележки — но ако разкажете за разговора ни на някой друг, освен на адвокатката, която ви е наела, категорично ще откажа, че изобщо сме се срещали. Разбрахте ли ме?
— Естествено, след като желанието ви е такова. — Джордж си помисли, че поведението му е като на някакъв собственик на погребално бюро, което бе доста неподходящо, след като пред него бе една толкова жизнена жена. — Мога ли вече да мина към въпросите, които ме интересуват?
— Започвайте.
— Преди десет години съпругът ви е бил прокурор в Бристол по едно дело — на гангстер на име Саймън Бонифейс. Към него са били предявени най-различни обвинения, включително и в убийство. Може би си спомняте за това?
— Спомням си много добре — едва-едва се усмихна тя. — Тогава бях млад юридически консултант, работех за полицията. Точно по това време се срещнах със съпруга си.
— Как се казвахте по онова време, лейди Карсуел?
— Рейчъл Оуен. Бях втората му съпруга, разбира се.
— И кога се оженихте?
— Около година след края на процеса, когато Ник успя да се разведе.
— Нали знаете, че Бонифейс се е заклел да си отмъсти на всички, които имат някакъв принос за доживотната му присъда? Включително и на съпруга ви?