— Съжалявам, че не можах да дойда в кантората ви. Искате ли едно питие?
— Може би чаша бяло вино, благодаря — отвърна тя, като се огледа наоколо: тъмни стени, дискретно осветление, хвърлящо подходяща светлина върху маслените картини по тях, изобразяващи пейзажи, както и портрети на мастити потомци на колонизатори в чужбина.
— За пръв път идвам тук; много е красиво.
— Запазена е атмосферата на стария Бристол — засмя се той и я погледна въпросително. — Как върви работата по случая? Май няма никакви добри новини?
Алисън поклати глава, докато келнерът, облечен в стегнато виненочервено сако, донесе двете чаши бяло вино, поставени върху сребърен поднос.
— Ходихте ли да видите Джеф?
— Да, веднага след като бе направил опит… — Тейлър кръстоса объркано крак върху крак и се поколеба за миг. — Точно след като направи опит да се самоубие. Беше в ужасно състояние, толкова упоен, че просто не можех да разбера дали осъзнава какво ми говори.
— Все още ли вярвате, че е невинен?
Дребният мъж й изглеждаше малко по-различен, отколкото при предишната им среща. Стърчащата червеникава коса и гладкото, закръглено лице все още му придаваха някакъв невинен момчешки израз, но когато се облегна назад в удобното дълбоко кресло със сериозен поглед и свити устни, Алисън лесно си го представи да ръководи заседание на управителния съвет. Бил Тейлър съвсем не беше някакъв си наивник.
— Невинен? Разбира се — извика веднага, но тя не можеше да не усети, че вече не е убеден в това.
— Макар че има едно нещо, което би трябвало да знаете.
— Какво е то, Бил?
Той я погледна право в очите.
— Може и да няма пряка връзка, но може би полицията… нали разбирате?
— Естествено, би трябвало да получа информация за всичко, което те са успели да разкрият.
— Ами, пътувах до Уест Бей през уикенда, за да проверя какво става с яхтата. Вратата на кабината бе разбита, ключалката беше счупена и бензинът бе много по-малко, отколкото когато за последен път бях на нея. Изглеждаше така, сякаш яхтата е била използвана от някого, като че някой бе пътувал навътре в морето.
— Някакви вандали?
— Нищо не липсваше.
— Някой виждал ли я е да напуска пристанището?
— Поразпитах наоколо и рибарите потвърдиха, че една нощ е излязла в открито море.
— Скоро ли е станало това?
— През уикенда, когато е било извършено убийството.
— Значи вие смятате, че Джеф е отишъл с колата до Уест Бей и…
— Не смятам нищо, Алисън. Според мен Джеф не е убиец, някой друг е извършил това жестоко престъпление срещу жена му и децата му. Това просто е един факт, който ми се струваше, че би трябвало да знаете.
— Записахте ли си имената на онези рибари?
Без да казва нищо, той й подаде бележка. На нея имаше две имена, адресите и телефонните им номера.
— Кажете ми, Бил, сигурни ли са, че е станало точно в нощта на убийството?
— Да, напълно. Единият, който се казва Джон Бартлет, е женил дъщеря си точно през същия уикенд, в съботата. Присъствал на прощалното ергенско парти на бъдещия си зет, което било в петък вечерта в една от кръчмите на кея на Уест Бей. Тръгвали си след приключването на партито. Решил да се поразведри, като се разходи покрай морето, и смята, че е видял точно нашата яхта да потегля навътре в морето без никакви светлини. Твърди, че бил застанал съвсем наблизо до нашето място за яхтата и пикаел направо в морето. Наблюдавал я как се отдалечава навътре, докато напълно се изгубила от погледа му. Според него се върнала едва в неделя вечерта.
Джордж се прибра някъде към осем и двамата седнаха да си сравнят бележките в апартамента на Алисън. След това разговорът им продължи в леглото. Беше размишлявал дълго по време на пътуването и бе стигнал до заключението, че красивата съпруга на Карсуел се заблуждава, което бе напълно обяснимо: теорията за отмъщението на Бонифейс може би наистина бе плод само на въображението им. Но в момента бе силно заинтригуван от връзката между Куин и семейство Джеванджи. Бе позвънил на Джоан в агенцията си и я бе помолил да прегледа старите местни вестници и да му направи копия на публикациите за този странен доктор, чичото на Джеванджи. Алисън взе едно от копията. Хитрият лекар откриваше новата си клиника. Дребен мъж, който направо се бе изгубил пред огромната входна врата на постройката на Клифтън Даун, облечен изискано в тъмен костюм от три части. От малкото му джобче висеше златен ланец за часовник. Челото му бе станало твърде високо след започналото оплешивяване, носеше очила с тънки метални рамки.