— Нека остане при мен през деня, госпожице Хоуп. Сигурно има някаква повреда в запалването — но не се съмнявайте, че до обяд ще оправя всичко.
Алисън се надяваше наистина да успее. Беше доста привързана към звяра, но ако се окажеше, че има някаква сериозна повреда, със сигурност щеше да й излезе по-евтино да смени колата.
Беше вече прекалено изтощена, за да се концентрира, когато Джордж й се обади по телефона.
— Появиха се нови неща за доктор Джеванджи, цветенцето ми. От най-сигурен източник. Тук е от двайсет години. Репутацията му е доста съмнителна. И онова, което е наистина тревожно…
— Карай направо, скъпи — прозина се Алисън.
— Ами журналистката на свободна практика Хана Брейтуейт е натрупала доста богат файл за него.
— Да, ти вече ми спомена.
— Казват, че отишла при него и му обяснила с какво точно разполага, преди да го предостави на някакъв национален таблоид. Оттогава никой не я е виждал.
— Какво искаш да кажеш?
— Изчезнала е. Стаята й, която е била наела в Хотуел, е празна. Няма и следа от нея. Била някъде около четирийсетгодишна. Живеела сама, явно няма семейство или близки роднини, затова и не се е вдигнал никакъв шум.
— Не бих казала, че този Джеванджи ми харесва особено, Джордж.
— Пообиколих мястото, където е живеела, дори влязох вътре. Няма никакви документи, нито компютър или дискети. Всичко е старателно прочистено.
Тази вечер Алисън не искаше да ходи на кръчма. Единственото й желание бе да си остане вкъщи сама, на спокойствие, за да се опита да събере мислите си. Защо Куин така упорито я лъжеше, дяволите да го вземат? Защо бе напуснал болницата точно когато е бил толкова близо до успешна специализация и консултантско място? Защо изобщо не й бе споменал за убийството на Ахмед Джеванджи в Ейвънмаунт? И какво общо има този дяволски негов чичо с цялата тази история? С каквото и да се бе занимавала Ники, със сигурност мъжът, който все още е живеел с нея, би трябвало да има някаква, дори и най-обща представа за него, или поне да е подозирал за какво става дума.
По дяволите. Всичко бе толкова сложно. Пикапът на Джордж също бе повреден, така че колкото и да не й се искаше, трябваше да поеме пеша към „Порт ъф Кол“, за да се срещне с него. Минаваше девет и се спускаше мъгла. Големият за мащабите на града квартал Даун приличаше на някакво изоставено място, сивкавата мъгла се стелеше бавно над него, сякаш призраци изскачаха от всички страни в тъмнината. Виждаше бледите светлини от къщите в далечината, но когато клоните на дърветата се свеждаха под напора на вятъра, дори тези светлини изчезваха и тогава се чуваше единствено мрачното пращене на приведените клони. Изведнъж почувства някаква грозяща я опасност и побърза да ускори крачките си. Съвсем скоро направо тичаше напред към осветената част на квартала.
Вечерта премина ужасно. Пийна повече от нужното, а след това дълго не можа да заспи. Лежеше сама в двойното легло, измъчвана от въпроси и съмнения. Когато най-накрая задряма, изведнъж я разбуди започналият отново силен дъжд, последван от шумни стъпки по паважа под прозореца. Някъде към пет призори лежеше с отворени очи под завивката, като броеше линиите, оформени върху тавана от светлините на уличните лампи отвън. Бе почти готова да стане и да се заеме с някаква работа, но след това отново потъна в дълбок сън, за да се събуди стресната едва към осем и десет. Някой упорито звънеше на входната врата. Явно изобщо не бе чула часовника, който трябва да бе звънял към седем. Ругаейки под нос, Алисън скочи от леглото, навлече халат и се затича към антрето.
На входа стоеше Денис, четирийсетгодишен веселяк, облечен в чиста синя престилка.
— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице Хоуп. Бихте ли ми дали ключовете от колата?
Алисън се върна и ги откри в кухнята, после остана на вратата, докато той запали. Трябваха му една-две минути, докато успее да включи двигателя, като звука при включването бе вече доста по-слаб. Явно акумулаторът се бе поизтощил след вчерашните й усилия. Наблюдаваше го как потегля внимателно. Колата първо се разтресе леко, но след това пое напред, мина покрай железопътните релси, после по уличката, от двете страни на която се издигаха солидни постройки, докато накрая зави надясно. Беше слънчева сутрин и птичките радостно пееха в клоните на дърветата. Едно пухкаво врабче долетя и кацна на стълбите точно до крака й.