Експлозията я стресна, но все пак не й се стори особено силна. В началото си помисли, че може би две коли са се сблъскали на магистралата, която минаваше покрай Даун. После забеляза пламъците в края на улицата, последвани от топлия въздух, който връхлетя върху нея, точно както става при преминаващ с огромна скорост влак. Докато изтича по каменните стъпала, като си счупи нокът, опитвайки се да ги прескача по няколко, колата буквално изчезна в кълбо от оранжеви пламъци, които се извиха яростно нагоре към небето. Ушите й заглъхнаха и вече почти нищо не чуваше. Имаше чувството, че наблюдава някакъв ням филм. Над пламъците започна да се образува гъст черен дим, а долу огънят бързо се разпространяваше към други паркирани коли и дори към някаква неясна фигура на случаен минувач по тротоара, който се опитваше да загаси пламналите си дрехи. В следващия миг ясно видя, че това бе пощальонът.
Следващите два часа преминаха като насън. Затича се към горящия човек, но когато успя да стигне до него, той вече бе мъртъв, тялото му бе почти напълно овъглено. Очите му гледаха право към нея, замръзнали в състоянието на страхотна болка и ужас, и от тази гледка стомахът й се сви. Все още се въртеше около него, когато пристигна първата пожарна. Мъжете в жълти противопожарни костюми бяха много любезни, двама я отведоха настрани от огъня, а останалите обляха цялото пространство наоколо с пяна. Алисън се свлече безпомощно на стълбите, неспособна да продължи нагоре, нито да каже каквото и да било, притиснала с ръце коленете си и зареяла разсеян поглед напред, без дори да усеща, че черният й халат се е поразтворил и бедрото й се е оголило. Полицаят, който най-неочаквано изникна над нея, се поизкашля и тя се изправи, като побърза да се загърне с халата.
— Ще влезем ли вътре, госпожо? Може би имате нужда от чаша хубав чай?
Алисън разказа накратко на детектива от полицията какво се бе случило, седнала безпомощно на един стол край масата в кухнята, докато някакъв енергичен полицай на име Сам приготви чая, който тя наля в големите чаши, които вече бяха наполовина напълнени от него със захар и мляко. Алисън бе твърде шокирана и твърде благодарна в същото време, за да им обяснява, че не пие чай и изобщо не слага захар в кафетата.
Едва сега беше осъзнала ужасната реалност. Този случай на Куин не само беше невероятно заплетен. Той се бе оказал и доста опасен. Съвсем неочаквано и най-съзнателно някой се бе опитал да я убие. Едва бе успяла да се докосне до някаква частица от истината по този случай, и те веднага се опитаха да я убият, сякаш ставаше дума за нещо толкова незначително, като да се смачка досаден комар например. И ако колата й не се бе повредила, всъщност вече щяха да са успели. Някой смяташе, че разполага с опасна информация или се готви да предприеме действия, които биха били заплаха за него. И което беше дори още по-ужасно — тя на практика не знаеше нищо, не и нещо ясно, което да я насочи в действията й. Нямаше представа дори защо са се изплашили.
В същото време изпитваше и гняв — към Куин, към Джордж, към Джон Форбс. Защото съвсем не бе попаднала сама в тази каша. Не, всичко беше толкова несправедливо, просто да не повярваш. Само че не се бяха опитали да вдигнат във въздуха Джон или Джордж. Може би Куин все пак бе казал истината, те действително се бяха опитали да убият и него… но каква бе ролята на Джеванджи в цялата тази история, дяволите да го вземат? Явно някой се опитваше да скрие нещо колосално. То беше достатъчно важно, за да убие Ники Куин, а може би и онази журналистка на свободна практика. Достатъчно важно, за да се опитва да влияе върху случая с Куин дори с цената на още едно убийство, така че останалите адвокати да получат съвсем ясно предупреждение, а и разследването да се проточи и да минат доста месеци, преди да се стигне до съд… Месеци, през които може би отново ще се опитат да се докопат до него, да го убият, а с това да ликвидират и опасността. Все още усещаше миризмата от горящата кола: дъха на изгоряла гума и на бензин, и не можеше да се освободи от образите на Денис и на пощальона. И двамата бяха нейни приятели, съвсем случайни хора, които нямаха нищо общо с това. Имаха семейства, които ги обичаха. Беше толкова тъжно и така несправедливо. Само че нямаше да успеят да я уплашат. Изобщо не възнамеряваше да се откаже от случая на Куин. Нито да допусне да го пречупят.