Той поклати глава.
— Не.
— Тогава как точно, с разобличаване ли?
Куин избегна погледа й; може би в края на краищата се приближаваше към истината.
— Все пак ще е най-добре да ми кажеш, нали разбираш? Така или иначе аз съм единственият човек, който все още е на твоя страна, а в момента си изправен пред риска и мен да изгубиш. — Алисън замълча за миг, протегна ръка и стисна неговата. — Кажи ми, Джеф, все още не е прекалено късно, а и това е единственият изход.
12
По Ектъв Хай Стрийт се изливаше силен дъжд, когато напусна Апелативния съд след скорошното решение на по-ниска инстанция за осъждането на Исаак Мадимджаба Бедният човек. Можеше да си представи как се бе почувствал, след като съдебният пристав и официалните съдебни представители се бяха появили, за да изхвърлят него, съпругата му и двете им деца от малкия им апартамент. Но все пак ужасните наранявания, които бе нанесъл на неканените гости с огромния, остър като бръснач нож, бяха ужасяващи.
Беше оставила палтото си в колата, паркирана на една странична уличка на около километър от тук, така че й се наложи да се скрие от изливащия се дъжд в обществената библиотека, намираща се в една доста неприветлива сграда във викториански стил, която приличаше по-скоро на убежище на противници на англиканската църква. Отби се в справочната зала, където потърси името си в списъка на адвокатите с право да пледират в съда за миналата година. На съседния рафт имаше дълга редица с книги за випускниците на различни престижни университети и Алисън посегна към тази за Кеймбридж. Беше доста дебела червена книга, в която бяха изброени имената на завършилите този университет, подредени факултет по факултет за различните години заедно с имената на преподавателите им, а най-отзад бе списъкът на тези, които трябваше да се дипломират през тази година. Не, всъщност не бяха тези, които трябваше да се дипломират, а всички, които бяха учили там известно време, като съвсем точно бе отбелязано колко време точно са останали и в кой курс са били, когато са напуснали. Започна да търси на Робъртс, Дейвид Робъртс, но за съжаление не можа да го открие никъде. Внимателно прегледа всички страници с мъже и жени с фамилията Робъртс, за да провери дали не е поставен някъде по грешка, но не го намери. Нищо чудно, в толкова дълги списъци винаги може да се пропусне някое име.
Почти веднага забрави за това и приятните вечери продължиха, докато се стигна до деня, в който двамата отидоха на едно празненство в Уайтхол. Беше прощално тържество, давано от един неин колега от колежа, който напускаше финансовото министерство и заминаваше на работа в Брюксел, затова се бяха събрали в една от заседателните зали на министерството. Дори заместник-министърът се отби и остана десетина минути. След това си тръгнаха по Кинг Чарлс Стрийт към Сейнт Джеймс Парк. Той посочи към задната част на Министерството на външните работи.
— Спомням си как минавах оттук за интервютата за започване на работа — толкова бях притеснен и объркан.
Някакъв алармен звънец зазвъня в главата й, колкото и да й бе неприятно това. Немалко от приятелите й от университета бяха кандидатствали за работа във външно министерство, както и за други държавни длъжности. Всички знаеха, че тестовете и интервютата се провеждаха от Комисията за държавните служители, която наемаше кандидатите, а след това ги разпращаше по съответните министерства и учреждения. Намираше се в края на Уайтхол, близо до театъра. По този начин се избягваха всякакви опити за назначения по препоръки или с връзки, тъй като отделните ведомства изобщо нямаха думата при наемането на конкретните хора. Но бе възможно да са съществували и някои изключения.
— Да не би да си кандидатствал за шпионин или някаква специална служба? — засмя се тя. — Сигурно сега следиш мен?
— Не, скъпа, ставаше дума за досадната длъжност трети секретар, точно както започваха и всички останали.
Трябваше да разбере. Макар че се колебаеше как да постъпи. Колебанието й продължи седмица. После две. Как би могла да прави проверка за мъжа, когото обича? Изобщо не беше цивилизовано, а и какво ли значение имаше в края на краищата? Но истината беше, че имаше значение. Не ставаше дума за конкретните факти, просто бе важно да възстанови доверието си в него. Почувства се ужасно, когато отиде в библиотеката на Темпъл и не го откри в нито един от зелените томчета със списъците на дипломатическите служители през последните десет години. Името му липсваше и в списъка на държавните служители. Прехвърли дори разни стари течения на „Таймс“, където все още се публикуваха имената на спечелилите конкурсите за постъпване във външно министерство или на друга държавна служба. Прегледа всички списъци през лупа, но Дейвид не присъстваше никъде.