Беше бясна на себе си, загдето го бе направила, почувства се дори някак си измърсена. А след това ужасно се ядоса, че се бе оставила да я заблуди. Опитваше се да си повтаря, че това си е същият неин красив, вълнуващ и грижовен Дейвид. Беше невероятно добър в онова, което вършеше. Ако не бяха тези негови глупави опити да се представя за нещо повече от онова, което бе, без дребните му лъжи, пак щеше да го обича и да го уважава. Но защо, защо всичко, което й бе разказал за себе си, се бе оказало лъжа? Може би е бил сирак и все още не е преодолял празнотите и болките от детството си? Започна дори да си фантазира, че може би е от специалните служби или работи под прикритие за МИ-5: след това обаче се засмя на всичко това. Просто трябваше да осъзнае истината. Беше се доверила на някакъв измамник или на неудачник, който си бе измислил историята за живота си, тъй като не бе в състояние да приеме реалността. Може и да страдаше от някакво психическо заболяване, макар че не бе забелязала никакво друго проявление на болестта му до този момент. Една част от нея като че му съчувстваше искрено, дори се безпокоеше за него. Но съществуваха също така и съмнения. Дали зад всичко това не се криеше някаква тъмна и ужасна тайна?
Искаше й се да престане да се терзае за всичко това. По дяволите, толкова пъти бе лежала гола в ръцете му и нито веднъж не се бе почувствала разочарована. Нито веднъж, в продължение вече на осем месеца. И все още го желаеше. Защо да се отказва от нещо, което все още й служеше? Но истината беше, че всичко се беше променило. Събра кураж, за да поговори с него. Направи го една вечер, когато двамата се бяха настанили пред камината с бутилка бургундско вино и две чаши на малката масичка. Беше се опитала да бъде нежна и разбираща.
Но съжали още в мига, в който повдигна въпроса. В началото беше ядосан и стана доста агресивен, а след това като че ли в миг се преобрази и усмихнатият, силен Дейвид сякаш изчезна завинаги. Гледаше я напълно объркано: пребледнял и изплашен, с разширени от изненада и болка очи.
— Обичам те, Алисън. Никога не съм бил толкова щастлив — каза веднага. Не се извини, нито се опита да обясни нещо и гласът му бе странен, едва доловим, лишен от пламенност. — Съжалявам, не исках да… Всъщност щях да ти… моля те, не захвърляй с лека ръка всичко.
Тя взе ръцете му в своите и ги потупа успокоително.
— И аз те обичам, Дейвид, нямам никакво намерение да захвърлям каквото и да било. Само ми обясни защо го направи, скъпи. Не бих искала да те съдя, нито да се ядосвам на онова, което си направил, но ние не можем да живеем с подобни тайни помежду ни. Ти знаеш всичко за мен, дори изпитвах удоволствие да споделям какво ли не за себе си с теб — чувствата си, страховете си, надеждите си, дори тялото си. — Алисън се засмя, но той остана сериозен. — Наистина държа на теб, Дейвид — бих искала единствено да разбера защо си го направил, в момента не мога да си го обясня. Чувствам се доста объркана. Помогни ми, скъпи.
Но той само поклати глава и не каза нищо: не последва нито обяснение, нито самосъжаление, нито нападки. Сякаш всичките тези осем месеца, изпълнени с интимност и доверие, изобщо не бяха съществували. Настъпи напрегната тишина, след това той я избута настрани и скочи от мястото си. Когато Алисън чу да се блъсва външната врата, веднага изтича навън, но улицата бе вече празна. Влезе бързо вътре, за да си вземе ключовете, качи се в колата и пое към работилницата му, но тя беше заключена. Повъртя се там около половин час, след това се върна бавно към къщи с премрежени от сълзи очи. Беше объркала всичко, изостави го точно тогава, когото имаше най-голяма нужда от нея. Остави външната врата отключена, убедена, че той все пак ще се върне. Седна вътре в очакване; толкова й се искаше да го притисне към себе си и да го накара да се успокои.
Най-накрая заспа направо на пода и се събуди към четири часа сутринта. С усилия навлече палтото си и се върна при колата си, качи се и бавно пое по пустите улици към работилницата му. Преди да се срещнат, той живееше в една малка стая на горния етаж, вероятно се бе прибрал там. Сигурно се чувстваше ужасно самотен.
Този път вратата на работилницата беше затворена, но не и заключена. Когато я отвори, лунната светлина проникна вътре, а тя потрепери цялата от студената влага в помещението. Нямаше нужда да включва лампата, за да разбере, че Дейвид се е обесил на горната греда. Краката едва доловимо се полюшваха над разпилените дървени плоскости по пода.