На Алисън й се искаше да изкрещи, за да се отърве от ужасните призраци, които като че се нахвърляха върху нея от всички страни в тихата стая за посещения, но все пак успя да се овладее и да се върне към действителността. Куин продължаваше да я наблюдава изпитателно, а тя не бе пуснала все още ръката му.
— Това ще бъде само между теб и мен, ясно ли е? — започна след няколко минути той. — И няма да го използваш без изричното ми съгласие, нали?
— Добре. Ако реша, че това е единственото нещо, което би ми помогнало да те спася, веднага ще ти кажа.
— Но крайното решение ще бъде мое?
— След като така искаш.
— Да, така искам. Една от причините, поради които го скрих в началото от теб, бе, че бях сигурен, че ще получа доживотна присъда, така че изпитвах неприятното предчувствие, че тази информация едва ли би помогнала. Дори напротив, можеше да влоши нещата.
Алисън се напрегна, но се опита да запази гласа си спокоен:
— Продължавай, Джеф.
— Накратко казано, преди десет години убих един пациент — обяви доста спокойно той. — Проявих небрежност и некомпетентност, а след това покрих всичко. Точно затова напуснах специализираната клиника. Имах късмет, че още тогава не попаднах в затвора, макар че това така или иначе все пак ми се случи сега.
Последва потискаща тишина.
— Продължавай, Джеф — нетърпеливо го подкани Алисън.
Той въздъхна.
— Не ми е лесно отново да си спомня за това дори след толкова време, дори на подобно място… случи се наскоро след женитбата ни с Ники, но не беше в Бристол. Работех вечер извънредно, за да получа малко повече пари и да изплащам ипотеката за къщата, вземах нощни дежурства в местната болница в Глосестършир. Тя вече е затворена. И тогава не трябваше да работи, представляваше стара и зле оборудвана сграда в отвратително състояние. Но тогава ставаха доста пътни произшествия, така че в района трябваше да има отделение за спешна помощ.
В стаята отново настана пълна тишина, сякаш изведнъж изчезна шумът от стъпките по коридора, както и всякакви останали шумове в затвора.
— Беше един уикенд, когато направо едва се държах на краката си. Мисля, че не бях мигнал в продължение на четирийсет и осем часа и в никакъв случай не би трябвало да бъда допускан дори само да се приближа до някой пациент. И точно тогава се появи един странстващ музикант със силни болки в корема, без никакво съмнение с възпален апандисит. Обясни ми, че се казвал Чарли Браун — това, естествено, изобщо не беше истинското му име, тези хора живееха на ръба на закона и непрекъснато си сменяха самоличността, опитвайки се да заблудят властите, административните органи в болниците, управителите на приютите за бездомни. Всъщност ти по-добре от мен си наясно с всичко това. Така или иначе го оперирахме още в следващия час, мина успешно, дори събрах сили да разкажа няколко вица по време на операцията, за да ободря екипа. След това се прибрах вкъщи и спах цели дванайсет часа.
— И какво се случи?
— Обадиха ми се на следващата сутрин. Беше вдигнал висока температура, имаше треска и остри болки. Дадох му успокоителни, а той почина още същия следобед. Тогава неочаквано най-ясно си припомних всичко. Бях забравил един тампон в корема му, преди да го зашия. Беше напоен с кръв и гной от апендикса му, в резултат на което най-вероятно възпалението се бе разнесло из целия корем. — Усмихна се едва доловимо. — Бях напълно шокиран.
— И какво направи?
— Трябваше веднага да докладвам за случая.
— Какво щеше да се случи, ако го беше направил?
— Щеше да започне разследване, изслушване в дисциплинарната комисия. Може би щяха да ме изхвърлят от специализираната клиника, но едва ли щяха да ми забранят изобщо да практикувам. Нямам представа, не посмях да докладвам за случая. Паникьосах се.
— Не беше ли направена аутопсия?
— Да, беше извършена най-надлежно от друг лекар на почасова работа. Някакъв патолог от Бирмингам на едноседмичен договор.
— И как успя да потулиш всичко?
— След аутопсията бедният стар Чарли беше зашит от патолога и аз подписах документите за кремация. Нещастният скитник нямаше никакви роднини, никой не задаваше въпроси, никой не тъгуваше за него. По-късно същата седмица се състоя около петминутната погребална церемония, на която присъствахме само ние двамата със свещеника, преди тялото да замине за пещта. Чарли бе поставен върху изтъркан чаршаф в някакъв евтин ковчег.