— Нямам ни най-малка представа.
Адвокатката изучаваше внимателно лицето му, но не откри в изражението нищо друго, освен болка и объркване. В миг той го закри с длани и раменете му се разтресоха.
— Това е като един ужасен кошмар.
— Нямаш представа? Нямаш ни най-малка представа кой би могъл да го е направил?
— Не, нямам.
— Добре. Виж, не бих искала да те разстройвам, но съм длъжна да те попитам: ти ли уби децата си?
— Не! Нали току-що ти обясних.
— И не вярваш, че са мъртви?
— Не бих могъл да го понеса. — Погледна я умолително, търсейки някакво потвърждение от нея. — Но не — нещо ми подсказва, че те все още са живи.
— Какво те кара да мислиш така, Джеф?
В изтерзаното му лице все още бе останала някаква сила, независимо от страха, от лекарствата, от чувството за вина, от безкрайните часове, прекарани в самота и размисъл.
— Обичам ги толкова много и двамата, просто не бих могъл да обясня колко… Струва ми се, че бих почувствал, ако бяха мъртви. Все едно че частица от мен си е отишла. Невъзможно е да не го усетя.
— Ами ако наистина са живи, какво според теб се е случило с тях?
Той отчаяно поклати глава.
— Нямам представа. Просто не мога да си го обясня. Никога през живота си не съм се чувствал толкова уплашен. Единственото, което искам, е да изляза оттук и да ги намеря, да ги притисна плътно към себе си и да им кажа, че вече са в безопасност.
— Да, но в момента това трудно би могло да се осъществи. — Гласът й прозвуча доста твърдо, докато обръщаше следващата страница в бележника си. — Май ще е най-добре, ако ми разкажеш цялата история от самото начало. Защото все пак е имало някакво начало, нали така?
— Предполагам. — На устните му се появи едва доловима тъжна усмивка. Трябваше да се досети, че ще го поставят на строг затворнически режим — нали бе заподозрян в най-жестоко престъпление, смятаха го за убиец на децата си — със сигурност ще продължат да го държат в изолация, за да го предпазят от останалите затворници. Не беше никак чудно, че бе толкова изтерзан, бе докаран направо до ръба, но сега вероятно ще се пооправи, ще приеме частица от нейната увереност и решимост за действие.
— Е?
Двамата седяха мълчаливо. На прозорчето на вратата се появи физиономията на един от надзирателите.
— Свършихте ли? — изломоти той.
Беше ангажирала стаята само за четирийсет и пет минути, но му махна с ръка да ги остави на мира.
— Виж, Джеф — започна най-накрая. — Наистина бих искала да ти помогна, но все пак трябва да знам някои факти, за да разбера какво точно се е случило. — Протегна ръка и потупа окуражително неговата. — Съпругата ти е мъртва. В това няма никакво съмнение. Вярвам, че не си я убил, но как живеехте двамата с нея, преди това да се случи?
— Ужасно.
— Винаги ли е било така?
— Не, невинаги. Всичко вървеше съвсем нормално допреди три години; тогава Ники изведнъж стана много напрегната, всичко я дразнеше.
Алисън му се усмихна, опитвайки се да го накара да продължи:
— Защо, Джеф? Какво се случи тогава? Или може би не се случи?
Той започна отново да ридае: сълзите просто се стичаха по бузите му и раменете му се тресяха.
— В началото не забелязвах, че нещо се е променило. Сигурно защото работех по цял ден, не се задържах кой знае колко у дома и непрекъснато бях уморен. — Сви объркано рамене. — Предполагам, че децата непрекъснато са я нервирали, че аз самият също съм я ядосвал. Изобщо не излизахме.
— Имахте ли скандали?
— Да, но през повечето време бе по-скоро студена война. Тя започна да излиза, без да казва къде отива, правеше всичко тайно, връщаше се късно вечер. Чудех се дали не е започнала някаква връзка.
— Такива неща се случват, но невинаги завършват по този начин — вметна адвокатката, като го изгледа въпросително.
— Не съм я убил, дявол да го вземе!
— Добре. Вече го каза. Но все пак някой го е направил. За да мога да те защитя, би трябвало да съм наясно кой е истинският убиец и какво е станало с децата ти. Кога за последен път ги видя и тримата? — попита и въздъхна лекичко. Наистина се налагаше да му засвидетелства безграничното си доверие, това си беше професионална необходимост.
— Три дни преди да ме арестуват.
— По кое време на деня?
— Сутринта. Някъде около осем. Децата закусваха и гледаха телевизия в кухнята, а аз тъкмо тръгвах за работа.