Така не само трябвало да бъде, така щяло да бъде. Хорбигер претендирал, че е открил висши закони, общи за небето и земята, за Вселената и човешкото общество. Тези закони, казвал той, били напълно постижими и позволявали да се предсказва бъдещето. Отчитайки вечното противоборство между леда и огъня, тези два елемента на уравнението, можело да се разчете всяка величина, да се отгадае всяко събитие — минало, сегашно, бъдеще. Казано накратко, да се пророкува на напълно научна основа. И Хорбигер пророкувал до насита.
Той заявил, например че Луната рано или късно ще падне на Земята. Разстоянието между нея и спътниците, което ни изглежда неизменно, в действителност постепенно намалява. Колкото по-малко става разстоянието, толкова по-бързо ще бъде притеглянето на Луната и така — с все по-голяма скорост. При това приливните вълни ще се издигат все по-високо, докато накрая не залеят сушата (може би без най-високите планини). Климатът ще стане по-влажен, множеството животни, които сега живеят на сушата, ще станат земноводни или морски обитатели.
Космическите сили ще увеличат влиянието си и мутациите в животинския свят ще се извършват много по-често, отколкото сега. Накрая Луната, след като се приближи до Земята, ще се взриви и плътен пояс от каменни и ледени блокове ще обхване цялата планета. Рано или късно, според Хорбигер, те ще се стоварят върху Земята, предизвиквайки невиждана катастрофа. Само малко видове ще я преживеят и еволюцията фактически ще започне от нула. Ще да се появят нови животни и растения, нови човешки раси. Но това ще бъде само прелюдия към действително вселенска катастрофа.
Както Луната, така и Марс постепенно ще бъде притеглен от Земята. През последните години на съществуване на живот на нея кървавочервеното светило ще закрива целия хоризонт, засланяйки Слънцето. Но Марс е твърде тежък, за да стане просто спътник, каквато е Луната. Той ще падне върху Слънцето, но преди това ще докосне Земята и ще я притегли в атмосферата. И ето тогава, според Хорбигер, ще дойде краят на света. Океаните ще се надигнат, ще излязат от бреговете си и всичко живо ще бъде унищожено. Земната кора ще се взриви и планетата ще прекрати съществуването си, превръщайки се в огромен мъртъв камък. Притегляйки астероидите и покривайки се с кора от вечен лед, Земята рано или късно ще падне върху слънцето. Хилядолетната Земя ще се топи вътре в нажежената звезда, докато тя, на свой ред, не се взриви, слагайки началото на нови светове.
Но това е краят на гигантската драма. Но какво е било началото й?
Младата Земя имала не един, а четири спътника. Един голям — Луната — и три малки, които един след друг паднали на нашата планета. Тяхното падане било разделено между четири геоложки епохи, всяка от които била съвсем различна от другите. Всички вкаменелости, които изваждаме от земните недра, са се появили по време на падането на един от спътниците — това са моментални снимки, при това посмъртни, на съответната епоха.
След гибелта на някой от спътниците скоро се появявал нов — голям астероид, притеглен от нашата планета от Космоса. След падането на третата „луна“ изминали 138 хиляди години, в течение на които Земята самотно се въртяла около Слънцето. На Земята господствали могъщи цивилизации, създадени от великани. Те образували две огромни държави: една — в Андите, втора — там, където днес се плискат вълните на Северна Атлантика. Именно тази втора държава описал Платон, когато говорел за своята Атлантида. Очевидно древният грък по някакъв начин събрал откъси от древни легенди, предавани от уста на уста, и възстановил фрагмент от нашата история.