Наталия Гончарова навярно не е проумявала в пълна мяра стойността на Пушкиновото творчество, щом е забравяла, че живее с велик човек. И не е успяла да опази ненакърнено неговото самочувствие. Усещала се е „издигната“ най-вече, когато е била в царския двор. Сред потока от възхвали на красотата ѝ. Навярно е имало поводи съпругът ѝ да ѝ напомня, че скромността винаги е най-доброто украшение на жената, да я съветва да не кокетира с красотата си.
Не спирали да валят комплиментите на всички ценители на женското ѝ обаяние и повечето били преднамерени. Тя възприемала ласкателното обгрижване от страна на кавалерите като нещо нормално за средата ѝ и се стараела да му устоява. До момента, когато в кръгозора ѝ се появил кавалергарда Жорж Дантес, офицерът с бляскавата външност, с подчертано добрите маниери, с находчивите реплики, накратко — покорителят на женските сърца. (И по-важно: Дантес бил офицер от свитата на императрицата, при това — осиновен от холандския посланик Хекерн, известен с могъщото си влияние в руския царски двор.)
Мнозина от присъстващите на поредния бал ще установят, че танцуващите Дантес и Наталия са обаятелна двойка, която радва очите. За разлика от стоящите един до друг Пушкин и Наталия… Да, външността на великия поет не била от най-привлекателните, а според простосмъртните това не можело да остане „неосъзнато“ и от съпругата му.
Подобни мисли изглежда са витаели в главата и на Екатерина (една от сестрите на Наталия Гончарова), защото при всяка възможност тя задълго се вглеждала във французина на руска служба и чувствала, че присъствието му я кара да потръпва от вълнение. За да бъде близо до красавеца, Екатерина — по примера на въдичаря — използвала сестра си Наталия за примамка. (Една от любимите игри на безгрижните дами.) Дантес се радвал на срещите с не особено очарователната Екатерина, тъй като именно тогава получавал възможността да бъде и в компанията на възхитителната Наталия. А той настоятелно търсел възможности да я среща. Именно в онези часове на размяна на учтивости, така характерни за атмосферата на баловете, галантният чужденец ставал изключително изобретателен в домогванията си. Наталия се наслаждавала на остроумията му — като на нещо екзотично, взето от друг живот, твърде различен от руския, но в границите на етикета. В онези минути Наталия не забравяла, че е майка на четири деца — децата на Александър Сергеевич Пушкин, човекът, който я обожествявал.
Така преценяват постъпките ѝ сериозните изследователи на Пушкин. Любителите на интригата са на противоположно мнение. Според тях през онази 1836 година Наталия не усещала, че се е променила. А може би го е осъзнавала, но е нямала желание да се върне при скучните правила на семейния дълг. Те се позовават и на реакцията на поета: именно в този период Пушкин бил готов да грабне жена си и да отиде в Михайловское или в подареното от баща му село Кистенево, но имал дългове, които трябвало да покрива тук, в Петербург. Именно в онези дни поетът правел отчаян опит да погаси дълга си към хазната от 45 хиляди рубли — цяло състояние за онова време. (Известно е писмото му до тогавашния финансов министър Канкрин.) А и на Наталия тук ѝ било добре. Той не забравял какво бил обещал на майка ѝ… „да е там, където е призвана да блести“.
Чувствата на Дантес към „първата красавица на Петербург“ не останали тайна — плъзнали слухове, в салоните обсъждали моралната устойчивост на Наталия Пушкина. Особено язвителен бил пасквилът, писан, по всяка вероятност, от Дантес и осиновителя му. Изграден в стила на солените шеги на безделниците от парижките комични сдружения, текстът представял срещата на Наталия Гончарова с Дантес в дома на Идалия Полетика в невярна светлина. И имал поразяващ ефект. Или поне трябвало да има. Защото Пушкин запазил хладнокръвие.
Александър Сергеевич не повярвал на скверните одумки и се заел да брани устоите на своето семейство. Особено след като разбрал, че „срещата“ у Полетика се оказала клопка, подготвена под диктовката на ухажора. (Според голямата поетеса Ана Ахматова именно на тази среща Наталия Гончарова отхвърлила домогванията на Дантес.)
Съпоставянето на всички достигнали до днес факти избистря лицето на истината за т.нар. „велика и възвишена страст“ на осиновения Хекерн и повечето Пушкиноведи вече я определят като злостна лъжа, целяща да оправдае едно престъпление. Онези, които са познавали по-отблизо французина на руска служба, са го смятали за „вятърничав и злонамерен развратник“. Не са останали в пълна тайна и нестандартните интимни отношения между Дантес и новия му татко Хекерн. Нито изобличаващите подробности на осиновяването. (Който иска повече, да прочете „Предисторията на последния дуел“ от Стелла Абрамович. Тук ние плаваме във водите на друга река и не бива да се отклоняваме.)