Долу, на земята обаче няма звезди, тук са хората с неизменните техни лъжи и игри. Вярно, тук, а не в небето, растат розите. Но розите по правило имат бодли… Неговата малка роза също. Та нали Консуело буквално е избягала от къщата им в Тагле и заминала за Париж, за да се омъжи за Люсиен, с когото имала уговорка, равносилна на годеж. Но непреодолимата власт на чувството към Тонио я накарало да изостави прегръдката на другия. Едва чула думите на летеца — „Консуело, скъпа, тръгвам със следващия кораб, за да дойда при теб…“ — и праща другия в забвение. Любовта може всичко.
В Париж видяла Тонио с две жени в колата, а той ѝ отвърнал разсеяно: А, да, това бяха секретарки от NRF, които ме почерпиха едно порто… Била сигурна, че почерпката е имала продължение, защото го пишело на лицето му, но преглътнала болката. Творецът се нуждае от малко свобода, си казала за успокоение. А сетне добавила: И трябва да съм глупава, за да смятам, че имам своята част от творчеството му, която оправдава всички жертви! „Каква заблуда! — пише тя в мемоарите си. — Всъщност няма нищо по-лично за един артист от неговото творение; дори и да му дарявате младостта си, парите си, любовта си, смелостта си, нищо не ви принадлежи.“ И прозорливо продължава: „Детинщина е да се каже: О, аз помогнах на съпруга си. Защото никога не се знае дали не е тъкмо обратното. Може би с друга жена същият този писател би бил по-продуктивен и по-добър“.
В бистрите си дни тя е стигала до пределна прозорливост. Именно тези техни щастливи дни са подхранвали чувствата ѝ към Тонио, те са бивали почвата, в която тя е отглеждала като нежно растение любовта си.
И нали любовта между двама цъфти, когато те са заедно, Консуело често си спомняла преживяното в Мароко. То било простичко и ясно, макар и сурово. Дори тревогите ѝ, свързани с възпаления ѝ апендикс, с появилата се астма, по-късно с раната на крака и опасенията, че разрастването на инфекцията може да доведе до ампутацията му, дори това за нея било за предпочитане пред Париж. Вярно, полетите на нейния Тонио с онези „трески“ са ѝ изглеждали винаги опасни. Тревожни били дългите очаквания, въпреки уверенията на радиста от центъра, че с Антоан дьо Сент-Екзюпери всичко е наред — забавил се бил, защото изпълнявал допълнителен полет от Казабланка до Порт Етиен, после нямало кой да го смени, както се очаквало, и се наложило да поеме и „таксито“ до Буенос Айрес. Консуело, освен в квартирата им в Тулуза, прекарвала немалко часове на летището в очакване на своя съпруг. А когато вече била в прегръдката му, ще каже: „Все пак тук по-малко ме е страх за теб, отколкото в Париж…“. Но той предложил контрапункт: „Да, тук животът е опростен. За мисълта ми няма никакъв декор, чувствам се подивял… Сякаш ставам друг човек, сякаш влизам в чужда кожа…“. И сменил темата с разказ за пазара на робини. Онова, което чула, я издигнало до степен на равностойна съпруга, внушило ѝ, че страховете ѝ са напразни — и тук, и в Париж тя трябва да е господарка на чувствата си…
Каква господарка на чувствата си можела да е, когато мадам Е., т.е. Хелен дьо Вог, вече не криела своята нежна власт над Антоан? Един ден Консуело намерила няколко нейни писма и пощуряла от ревност. А той се разгневил: защо жена му си позволила да пипа нещата му! После ѝ признал истината:
„Обичам те от дъното на душата си, обичам те като моя сестра, като моя дъщеря, като родината си, но не мога да се откъсна от нея. Тя за мене е като някакъв опиум. Унищожава ме, причинява ми болка, разделя ни, но не мога да я напусна.“
Ето защо той така често отсъства — помислила си Консуело и се опитала да приглуши страданието си. Отишла да спи в друга стая на големия апартамент, който били наели след удостояването на Антоан с наградата „Фемина“, но и там усещала „нейното присъствие“. Какъв сън е можел да я споходи след неговото признание? Заявила му, че ще си замине в Сан Салвадор. (В подобни случаи се отива при родната майка.) И Антоан подхванал молба да не го оставя, да не заминава, да му даде само някакви си шест месеца време… Нервна криза я свалила на легло и докато се възстановявала, един ден Антоан пристигнал при нея „като провинил се ученик. «Дойдох си — ѝ казал. — Не мога повече да живея вън от нашия дом.»
Така изглеждал случаят, отразен в нейната болка. Правдив е, защото го е разказала далеч след гибелта на Екзюпери, та мотивите ѝ за защита са били отдавна мъртви. И друго — тя не скрила, че е отвръщала на изневерите му с изневери — не само за да спаси брака им, а и да възстанови душевното си равновесие. Вечерите ѝ с поета Андре, а по-късно и месеците, прекарани с младия архитект Бернар Зерфюс в Опед, както и явните ѝ срещи със съседа Дени дьо Ружмон в Ню Йорк, не са надхвърлили утешителното отмъщение и не са оставили никаква следа върху любовта ѝ към Екзюпери. Удивително е: след всеки удар, нанесен от поредната им раздяла, тя усещала нов прилив на обич към «немирното дете», както понякога го наричала. Въпреки че тежала три пъти по-малко от Тонио, чувствала се и като негова майка. И страдала от и за рожбата си. Неслучайно тя се втурнала като обезумяла за Гватемала сити, щом получила известие за катастрофата му. Пет денонощия без сън стояла до леглото му с молби до своя Бог да го запази жив. Нищо че «едното му око било залепнало на горната му устна, а веждите били на брадата му»… и едва дишал… А после, когато той се възстановил, преглътнала обидния му въпрос: «какво правиш тук, нали сме разделени».