И тъй като Екзюпери (особено в онова време на психическа и интелектуална криза) сменял желанията (и оценките) си според нуждите на момента, един ден той ще ѝ прати писмо, в което ще заяви, че я обича. При това, ще ѝ обясни, че думата «обичам» употребявал за трети път. За дълбочина на чувствата му към Натали е трудно да се говори, защото много скоро там, в Ню Йорк, той срещнал друга утешителка в лицето на младата Силвия Хамилтън Райнхард, но че е харесвал присъствието на княгинята е повече от вярно. На нея той е посветил характеристиката: «Тя излъчва млечно-медена светлина, а когато съблича палтото си — това е чудо, сравнимо единствено с разсъмването».
И все пак отивал при Натали, след като вече е провел поредния телефонен разговор със своята най-близка приятелка Хелен дьо Вог, след като е съпреживял всичко чуто от нея. Приятелката му сновяла ту в Швейцария, ту в Англия, ту се връщала във Франция, но не забравяла да му позвъни. И улучвала моментите на неговите най-дълбоки терзания. Според разкрития на секретни документи мадам Дьо Вог е служела на няколко разузнавания от двете страни на фронта, при това била и съпруга на висш офицер, та не разполагала със свободно време, което да посвети изцяло на своя Антоан, но с радост използвала всяка възможност да го чуе и види. (Навярно го е обичала силно и всеотдайно, щом в онази сложна военна обстановка намерила начин по-късно да отиде в Алжир, където Антоан вече изживявал най-големите си разочарования и забраната да лети, за да го утеши и да чуе от устата му как звучи новият текст от неговата «Цитадела». Как да не посрещнеш такава жена с рози!) Може да се приеме, че любовта му към Нели дьо Вог е била водещото чувство в неговия емоционален свят, защото в онзи, оказал се късен период от живота му законната му съпруга вече е била за него «нетърпимата жена».
И в Ню Йорк той бягал от нея, както в Париж. Наемал за себе си друга стая, дори друг хотел. За кръга от познати и приятели тяхното семейство било фиктивно. Приятелите му не разбирали поради каква причина Антоан е повикал в САЩ жената, която му създавала само безпокойства. Никой от тях не знаел какво крепи този разбит отвсякъде брак.
Какво ли? Чувството му за дълг, навикът и една подробност — Консуело му приличала на дете. Дете, за което той трябвало да се грижи.
Тонио навярно е съзнавал, че за тяхно истинско дете е късно. Ето една от причините за дълбоката му тъга. Как само е жадувал да има своя малка рожба личи от написаното в «Земя на хората»:
«Между мъжа и жената детето бе успяло да си направи малко място и спеше, но се обърна в съня си и под светлината на нощната лампа видях лицето му. Ах, какво чудесно лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това сполучливо съчетание на прелест и изящество. Наведох се над това гладко чело, над тия сладки устни и си казах: ето едно лице на музикант, ето го Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота.»
От тук насетне авторът на брилянтните есета, каквито жанрово са всичките му книги за възрастни, се е подготвял за своята неповторима приказна повест «Малкият принц». Когато реално е липсвало детето, трябвало е да го има като рожба на въображението му.
Идеята за нещо подобно се появила в съзнанието му още в първия период на войната. В Орконт, където сравнително най-дълго се е задържало неговото поделение, той квартирувал в семейство, в което расло малко момиченце на име Сесил. В свободните от полети часове Антоан го вземал в коленете си, галел къдриците му и му разказвал небивалици, на които детето весело се смеело. После грабвал молива и рисувал върху белия лист момиченце, което преследва летящи пеперуди. Хазяйката го питала какво значи тази рисунка и той отвръщал, че това е негова мисъл, която му била скъпа.