Няколко години по-късно тази скъпа на сърцето му мисъл се избистрила пак така сред рисунки на пеперуди, но този път и на… момченце. Присъствието (а и вдъхновението) пак било женско. Девойката, в която Антоан се влюбил, се казвала Силвия Хамилтън Райнхард — млада и красива американка, която съчинявала тайно стихове и търсела компаниите на артистичните натури. Заобичала Сент-Екзюпери още от часа на запознанството им, въпреки че тогава и двамата трудно разбирали какво си казват — той не знаел английски, тя добър френски. Ала езиковата бариера никога не е била пречка за влюбените. Любовта, знаем, има твърде широк и разнообразен обхват от средства за общуване — погледи, мимики, ласки… За измъчения от нестихваща реч Сент-Екзюпери накъсаните фрази на младата Силвия били целебен лек. Тя нямала изящната външност на Натали Палей, но притежавала необикновено излъчване и неподражаема усмивка. Усмивка, която «разказвала приказки». Княгиня Палей доловила искрата, която вече прескачала между четиридесет и две годишния французин и двадесет и пет годишната американка и решила насетне да бъде само приятелката. Е, не било прилично Тони да търси преводаческите ѝ услуги за предстоящите му интимни фрази и тя му го казала.
Истината има друго лице: междувременно Натали Палей се влюбила в Ерих Мария Ремарк и постепенно се превърнала в негова сянка. (Животът винаги успява да разреши проблемите на любовта.) И така Антоан започнал да навестява своето ново утешение все по-често и по-често. Смятал, че така ще овладее и английския. В действителност овладял само езика на любовта. И колкото и беден да бил любовният им речник, стигал за спокойно общуване. Нещо повече, Силвия показала наличие на литературен усет и Сент-Екзюпери започнал да я ползва и като консултант — четял ѝ написаното от него, отначало в присъствието на преводача си Луис Галантиер, а после и без него. Имало случаи, в които Антоан ѝ четял (на френски, естествено) и тя примирала от удоволствието, че долавя какво разказва любимият ѝ.
Но и със Силвия не всички дни били безоблачни. Още в началото на връзката им той ще ѝ напише: «Аз съм ти предан по-силно, отколкото си мислиш. Това е трудно за разбиране поради характера на любовта ми. В любовта аз не говоря, в любовта аз мълча. Любовта ме смущава. Аз често изчезвам, защото съм противоречив».
А когато «пропадал» за седмица и повече, при новата им среща тя с тревога го питала къде е бил. «Има ли значение?» — засягал се Тонио. «Да, има — казвала с усмивка тя. — Когато идваш, сърцето ми танцува.»
Продължили да се срещат, независимо от недоволството на Консуело.
«Но тя е твърде млада, за да те разбира!» — удивила се веднъж съпругата му. — При това си говорите на различни езици!“ „Да… говорим на различни езици, но вървим в една посока“ — отвърнал тогава Антоан.
Консуело нямала избор — все пак благодарение на добрината му тя е в Ню Йорк, все пак тук има възможност да рисува и вае, все пак не гладува в покорената от нацистите Франция… Но тукашната свобода, особено практикуваната от Антоан свобода ѝ идвала в повече. Как не, когато той продължил да си живее в отделна стая. И в тази стая често влизали различни млади дами. А подир час от стаята се чувал влудяващ я смях… Консуело имала повод да се запита защо е повикана да дойде? Само за да бъде измъкната от „бърлогата на звяра“ ли? Та тя се е чувствала нещастна каторжничка в окупирана страна, но щастлива и желана любима в прегръдките на своя мил и влюбен архитект Бернар Зерфюс, на когото била обещала брак, щом се разведе с Тонио!… Но редовете, с които я повикал съпругът ѝ, се оказали достатъчни тя да изостави всичко и да тръгне за САЩ! За да завари своя Тонио в чуждо женско обкръжение неприветлив, мрачен, отнесен повече от нея самата.
Осигурил си „неприкосновеност“ по всяко време, Антоан можел да посещава Силвия, да ѝ чете нови страници от свое произведение, да пие кафе в леглото ѝ, да я люби. С Консуело обядвал понякога в кафене „Арнолд“, което посещавали повечето френски изгнаници, но и в тези случаи все бързал за следващата среща. Силвия е името, което вълнувало мъжкото му съзнание. А и не само мъжкото… Според биографката на Екзюпери Стейси Шиф той започнал да пише знаменитата си приказна повест „Малкият принц“ в приемната стая на младата Хамилтън. С нея обсъждал отделни глави, а и идеята да вмъкне образа на Лисицата била нейна. Нали за твореца една дума понякога е достатъчна за ключ? А душата му в онези вечери била напълно отключена. Особено за мис Хамилтън. При отсъствието на Хелен дьо Вог неговото ярко вдъхновение в този период от живота му е била Силвия. Разбира се, Сент-Екзюпери е обсъждал творческите си планове и в компанията на своите американски издатели Хичкок и Рейнал и техните жени, с които се е познавал от години. Мадам Елизабет Рейнал няколко месеца редактирала „Малкият принц“ в ръкопис, а преди това приятелите му Елена и Пиер Лазарев вече били обсъждали рисунките, които той нахвърлил върху салфетки в кафене „Арнолд“. Момченцето-мисъл е оживявало в разговорите им, „материализирало се“ е в авторското му въображение. Интимното въздействие върху творческата му работа обаче се пада главно на две жени: на Силвия Хамилтън и на Консуело дьо Сент-Екзюпери. Да, в „периодите на примирие“, особено в „Бевин хаус“ (къщата в Норт Порт, която двамата съпрузи наели през лятото на 1943 година), Антоан е работил най-плодотворно. Но и по това време срещите му със Силвия не прекъсвали. И не само със Силвия… Той често оживявал компанията на Анабела — съпругата на актьора Тирон Пауер, на художничката Хеда Стърни, на Нада дьо Браганс, на една очарователна учителка по английски, която лично Консуело му била избрала… да му преподава английски, разбира се. Всички те знаели какво той пише. И не само какво пише, ако се съди от техните изявления. (Живот като на екран.) Но Консуело ще вмъкне в своите мемоари акцента: „Това бяха последни мигове на щастие“.