Може да ѝ се вярва напълно, тъй като тя вече е била влязла в ролята на тукашната му майка и сестра. Тя отдавна е знаела, че той „заминавал при другата, без да остави нищо от себе си. И се завръщал напълно и изцяло, без да забрави нито частица от себе си другаде“. И вече се радвала на часовете, които той ѝ дарявал.
С умиление разказва как в „къщата на Малкия принц“ им гостували Жан Габен, Марлен Дитрих, Макс Ернст, Грета Гарбо… и тъй като хладилникът им не можел да побере бутилките с шампанско, заровили ги в снега, а докато си приказвали, нов сняг покрил следите и после ги търсили дълго из белия двор със смях и закачки.
В „Бевин хаус“ често идвал и Андре Мороа с жена си. Мороа пък запомнил онази приятна вечер, която Сент-Екзюпери неочаквано „съкратил“, тъй като трябвало да пише. По някое време, след полунощ било, се разнесли викове „Консуело, Консуело“… Андре се сепнал разтревожен и рипнал от леглото с очакването да види къщата в пламъци. Каква била изненадата му, когато разбрал, че огладнелият Антоан „приканвал“ съпругата си да му опържи яйца.
В тази къща у Сент-Екзюпери назряло решението да замине с американски части в Северна Африка и се сражава за освобождението на родината си. Консуело участвала в подготовката на „своя войник“ като истинска майка. И той я молил със сълзи в очите да не плаче, защото „неизвестността е хубава, когато предстои да бъде открита“. Подготвил и раздялата си с кучето: пускал му сапунени балони, за да ги пука и така да го запомни, та когато се върне, ако то го е забравило, да го познае по балоните. Ободрявал Консуело съвсем в своя стил: „Трябва да стрелят по мен, да се почувствам окъпан, да се почувствам чист в тази смешна война“.
Не забравил да се прости и със Силвия. И си измисля Консуело, когато пише: „Знам, че се срещна с една жена преди заминаването си и ѝ каза, че няма да я целунеш, защото искаш да носиш върху устните си до края на войната допира на устните на жена си, нейната последна целувка“. Целунал я е и още как! Но от тази последна целувка разказ не става.
Той вече е завършил „Малкият принц“, в ръцете си държал сигнален екземпляр дори и утешавал своята (смалила се съвсем) съпруга с обещанието да напише за нея продължение на приказката, в което тя ще е принцесата на мечтите, а не розата с бодли. Ще ѝ прошепне: „Женичке моя, след завръщането ми ще бъдем само двамата заедно с нашите сърдечни приятели“. И ще добави: „Не бъди ревнива към тази банда от гълъбици, които тук, в изгнание, гукаха на френски с мен… Не ги тормози. Любовта без корени е шумна, досадна, аз заминавам, край, когато ще бъда далеч, ще има други лица, други приятели и дори други гълъбици, нали знаеш. Но това е различно. Моят дом е в твоето сърце и аз съм в него завинаги.“
Това е част от разговора им през нощта преди заминаването му с подводницата за Северна Африка. А ето и последните му думи: „Направи ми палто от своята любов, Консуело, миличка моя, така куршумите няма да ме застигнат“.
Две цели години след гибелта на Антоан дьо Сент-Екзюпери в онзи последен юлски ден на 1944 година Консуело не се върнала във Франция, живяла в Щатите „затворен живот“, по думите на френския историк Ален Виркондьоле — авторът на книга за нея, изхранвала се от проекти на декори и макети на витрини за магазини, а през останалото време ваела от глина лицето на Тонио и описвала скъпи за сърцето ѝ преживелици с него. Рисувала го по памет с молив, въглен и акварели и сънувала, че е отново в имението „Ла Фьойоре“, край Париж, където е живяла в навечерието на войната без своя Антоан, но с очакване той да я посети. Сънувала го, че идва с букет цветя, но се оказвало, че розите били за нейната прислужничка, младата и красива рускиня Вера… Не тъгувала, че за нея вече никой не си спомнял, дори в контекста на разказите за Екзюпери, не се съпротивлявала срещу митологизирането на образа му, искало ѝ се да приеме идеализирания Антоан, защото сега, когато го нямало завинаги, сърцето ѝ още по-силно го обичало.