След като се завърнала във Франция, тя обитавала Париж и Грас, доживявала дните си тихо и незабележимо. Самоутвърждавала се като скулпторка, но не успяла да покори столицата на европейското изкуство, понякога я търсели да изнесе сказка за своя съпруг в качеството си на негова вдовица и тя се отзовавала на поканите с желание, защото в разказите си събуждала незабравимите дни със своя знаменит мъж. Събирала всичко, което е записала с диктофона за него и го прехвърляла на хартия, но не се решавала да го издаде в книга. Та той отдавна е оцветен като герой — как тя да нанася поправки. (И нали тя била само неговата сянка.) Издала книгата много по-късно — да не се изгуби нейната гледна точка…
Силвия Райнхард запазила писмата и бележките му като реликви. Препрочитала с болка последното, в което той обявил края на интимния им свят и не вярвала, че Антоан е намерил желание да вкорави своето нежно и любещо я сърце, за да закове редовете, изпратени ѝ от Алжир през 1944 година: „Сега съм щастлив, че мога уверено да кажа — честен съм по душа и по тяло — и се подписвам с кръвта си“.
Научила за неговото изчезване, Натали Палей, запалила свещ и си обещала никога да не забрави своя приятел. (По онова време тя била в Швейцария в компанията на Ерих Мария Ремарк, но не скрила от него повода за своята тъга.) Ще помни онова, което той е написал лично за нея със съзнанието, че то съдържа думи на скъп човек. Нищо повече — в сърцето ѝ по-значим бил следващият.
Хелен дьо Вог изпълнила заръката на своя любим да съхрани куфарчето с последните му ръкописи и написала прекрасна книга за него, излязла под псевдонима Пиер Шеврие още през 1946 година. Ще пази паметта му неопетнена — винаги ще пояснява, че отношенията им са били само делови. (Делови могат да бъдат и любовните отношения.) Тя отдавна била станала близка с майка Мери и двете насетне ще се срещат често, но непременно на две дати — 29 юни и 31 юли.
Колкото до първата му любов — Луиза Левен дьо Вилморин, тя си спомняла само отделни строфи от неговите „смешни“ младежки сонети, но ги рецитирала наум единствено когато някакъв повод връщал в спомените ѝ младостта. Глупавата младост — срам за мъдрата жена…
Е, коя в този букет от прекрасни жени е розата за таткото на Малкия принц?
Коя друга, освен оцелялата сред пустинния зной и северния студ на чувствата, онази, която го е обичала до края на дните си, настъпил през 1979 година. Консуело е, разбира се. Та нали единствено тя се е завръщала при него подир всяка тяхна раздяла с още по-голяма привързаност. Нали тя е повтаряла в щастлив унес думите на писмата, в които ѝ обещавал (за кой ли път), че никога повече няма да се разделят. Наричали са я с насмешка „малкият салвадорски вулкан“, „нестихващият земетръс“, „подвижната латерна“, „стоте думи в секунда“, „ваятелката на блянове“, „сеячката на лудост“… — това са живи следи по лицето на времето, защо след гибелта на Сент-Екзюпери бързат да я забравят? Сякаш не я е имало. Та нали „Малкият принц“ отдавна е покорил света и много поколения четящи хора са наясно, че няма рози без бодли. Въпреки обещанието на автора, че за нея ще напише продължение, в което… знаем какво, но също знаем, че то се е оказало неосъществимо. Таткото на Малкия принц отлетял при своя „син“ почти като в приказката и направил малката си женичка за трети път вдовица. И вдовицата се завърнала от САЩ не в Салвадор при своята майка, а във Франция — родината му, за да държи паметта за него будна.
Дори когато е най-нежната, най-уязвимата, такава роза не увяхва.
Антон Екзюпери преди полет
Луиза дьо Вилморин
Княгиня Натали Палей
