Казано накратко, разглезеният кавалергард не можел да прости на дамата, която го отхвърлила, и решил (не без знанието и съветите на своя настойник) да ѝ отмъсти като продължи да играе етюда на неспасяемо влюбения и по този начин предизвика ревността на съпруга ѝ и пожъне последствията от ревността му. (Целта на цялата интрига.)
Хекернови знаели, че в ранната си младост Пушкин често е излизал на дуел. (Някои дори са го определяли като непоправим бретьор.) Не било трудно да събудят тази заспала негова страст — като засегнат честта му. Останалото е известно на любознателните — дуел край Чорная речка и ранна гибел на един рядък творец.
На това място неволно се питам: дали някога Пушкин мислено се е връщал в онези щури свои години, когато е прелъстявал не само девици, а и чужди съпруги?
Нека припомним преживяното от него не по хронология, а според въздействието му върху тях!
И така — в представите ми напред излиза Анна Петровна Полторацкая, по мъж Керн, за да ми припомни, че на поета — по божия милост — всичко му е простено.
И оживяват други картини от друга драма.
Първата им среща е още в далечната 1819 година в дома на семейство Оленини, в Петербург — нищо необещаващо запознанство. Анна Керн дори не харесала Пушкин тогава — видял ѝ се грозноват и необуздан в проявите. И нетактичен: още по време на първия им танц той се захванал да я съветва тя да изостави стария си мъж — петдесет и кусур годишния генерал Ермолай Федорович Керн, и да го последва! (Младостта, знаем, е очарователна, но и безцеремонна.) После в Тригорское, в имението на леля ѝ Прасковя Александровна Осипова, Анна едва възпирала ухажването му, защото била влюбена в сина на леля си от първия ѝ брак — симпатичния кадет Алексей Вулф, който в очите на поета изглеждал само „хитроумен хлапак“.
Вече зреело лятото на 1825 година, Пушкин се бил върнал от Крим с богата на чувства биография, Анна била напуснала омразния си съпруг и се подготвяла да обича истински и безпределно. Но кого от двамата — братовчед си, или поета?
Още не била решила. Едва подир две години в Петербург Пушкин ще даде на увлечението си към нея ново значение и ще ѝ посвети вече написаното за нея стихотворение „Я помню чудное мгновенье“ — един великолепен паметник на красивото чувство, образец в световната любовна лирика. Но това няма да му попречи буквално след месец да се шегува неделикатно с името ѝ в писма до приятели — като я нарича „нашата вавилонска блудница Анна Петровна“ и онази „доста миличка вещ“ …
А „миличката вещ“ Анна Петровна била го вместила в сърцето си така дълбоко, че понесла спомена за нежния поет чак до гроба си. (Не само заради силата на поетичното слово и посвещението му, навярно.)
След като любимият ѝ поет се оженил за Наталия Гончарова, Анна страдала известно време, но наложила волята си и потушила огъня на болката. Как? С нови болки — вече чисто житейски. Междувременно генерал Керн, с когото нямала официален развод, се споминал и оставил солидно наследство, което тя пренебрегнала пред брака с двадесет години по-младия от нея кадет Саша Марков Виноградски. Оженила го за себе си, въпреки бедността му и потресаващите ѝ материални загуби, учила го да се люби, родила му дъщеричка и я кръстила Олга — като Пушкиновата сестра Олга Сергеевна. А когато се сдобила със син, дала му името Александър. На рождената дата на поета всяка година посещавала дома на Пушкини и оставяла букет цветя. Крайната бедност, в която изпаднало семейството ѝ обаче, я принудила да продаде писмата на своя обичан поет по пет рубли едното.
И това не я спасило от недоимъка — умряла през 1879 г. бедна и забравена.
Във въображаемата ладия с красавиците на Пушкин отделям още една Анна, била любима на поета — Анна Алексеевна Оленина.
Пушкиноведите се отнасят с особено уважение към името ѝ, заради трайността на чувствата ѝ към великия поет. В тази тоналност ще бъде и разказът ми.
Анна Оленина е дъщеря на влиятелния в началото на XIX век културен деец Алексей Николаевич Оленин — председател на Академията по художествени изкуства и директор на Императорската публична библиотека, който заедно със съпругата си основал и поддържал в своето имение (в Приютино до Петербург) известните „оленински кръжоци“. Там Алексей Николаевич предоставял на творците възможността да живеят в природосъобразна среда. В Приютино често отсядали Адам Мицкевич, Василий Жуковски, баснописецът Иван Крилов, поетът и преводач Николай Гнедич, както и някои офицери, сродени с изкуствата — като Иван Глинка, бащата на бъдещия голям композитор Михаил Глинка.