Обезумелият Салвадор с тресящи се от Алцхаймера ръце натоварил мъртвата в колата си и подкарал за Барселона — „да я повози“… Това било последната му приумица, защото след погребението ѝ, през оставащите му седем години живот, той само… дишал. Буквално. Избягвал шума и хората, избягвал храната дори. Тези седем години били най-тихият период от живота му. Тогава именно осъзнал, че на този свят има и нещастия, че за обикновените хора те са много повече от радостите. И въпреки това трудно му било да проумее стародавната максима: животът е страдание, опитал да се шегува и с предстоящото му като се обезводнявал. Спретнал си и пожар, в който едва не се овъглил. (Асоциации: първата му изложба била на рисунки с въглен.)
Преместили стареца в родния му Фигерас. Болките вече му внушавали непреодолимата истина, че никой не може да надхитри края си.
Безгрижният смях на Аманда му липсвал — тя избягала още когато бил в замъка, който вече ѝ изглеждал „прокълнат“, дяволски… Скоро след това се омъжила за успешния продуцент Ален Филип Маланяк д’Аржан. На раздяла Дали ѝ подарил амулета на Гала — онази малка тресчица, която носела щастие на притежателката ѝ. Прощалната си среща провели в стая със спуснати завеси, за да не видела тя петната по грозното му старческо лице.
Повечето изследователи на живота му пробягват тези негови последни седем години живот и така внушават какво всъщност е означавала всеотдайната Гала за гения Дали. Да, със смъртта ѝ изглежда са угаснали всички свещи край палитрата на неподражаемия художник.
Младият Дали
Портрет на Гала
Дядо Дали с неудържимата Аманда Лиър
Дали и Гала сред природата
Баба Гала, Аманда и техният кумир в края на 70-те години