Никак не е случайно съвпадението, че по това време съпружеските отношения между Воронцови се влошили. Одеският управител не без основание започнал да се дразни от честото присъствие на поета, от подчертаното внимание към жена му. Между другото, той гледал на стихотворците като на последни негодяи, макар към ума и способностите на Пушкин да имал известен респект. До момента, когато решил, че „гостът влиза в дома му, оставяйки навън чувството си за такт, ако въобще го бил имал“…
Много скоро княз Воронцов започнал да изпитва открита неприязън към Александър Сергеевич. От този период са известни няколко негови писма до Двора, в които той настоявал Пушкин да бъде преместен от Одеса. „Отървете ме от неговото присъствие!“ — писал на придворния министър Неселрод. И когато „отърваването“ се забавило, сам решил проблема: използвал нашествието от скакалци по полетата на Новоросийска област и изготвил командировъчно на държавния чиновник Пушкин — да посети бедстващите места и установи пораженията в цифри и факти!
Поетът се вбесил от гаврата на княза и с циркуляра му в ръка се отправил не към унищожените от скакалците посеви, а към имението на един приятел, където отпразнувал своята 25-а годишнина с унгарско вино и шеговити куплети по адрес на властниците.
И вместо с отчет за земеделски щети той се върнал в Одеса с епиграма за княза — известната:
И сбъркал поетът. В увлечението си забравил, че обидата към царя обижда и царицата. На приемите, които графиня Воронцова давала с благотворителна цел, вече го заобикаляла.
Ако решим, че това е краят на благоволението ѝ, ще сбъркаме. Чувствата, които изпитвала към него, изглежда не били повърхностни, щом като само след по-малко от месец пак се решила да подновят поетичните срещи. Този път във вилата ѝ на морския бряг недалеч от дома на приятелката ѝ Вера Вяземска.
Било мекото лято на 1825 година и двамата приели с радост възможността да се борят с вълните на страстта вместо със своите честолюбия. Не са тайна нощните им срещи в крайморската пещера до вилата на Вера. Тогава именно Пушкин осъзнал качествата на „каката“. И разбрал, че никога няма да я забрави. (И нея?)
И тъй като не съществува пълно щастие, и в този случай над тяхното море на любовта станало мрачно. Вбесен, княз Воронцов изпратил заповед до одеския градоначалник: Пушкин да бъде изваден от списъка на чиновническите имена в международната колегия и незабавно изпратен в Псковска губерния.
Най-сетне двамата влюбени разбрали, че това е краят на играта им: все пак не бивало да забравят, че Елиза имала съпруг областен наместник, две деца, авторитет на първа дама в Одеса, че тя е основателка на благотворителното общество, за което с благодарност се отзовавали в руската преса много подкрепени от него бедни и пострадали хора…
А поета Пушкин отново интернирали.
На последната им среща Елиза му подарила портретчето си в златен медальон и пръстен с кабалистични знаци и надпис на староеврейски: „Синха, син на почтения рави Йосиф, да бъде благословена неговата памет“.
Тя му показала своя, който изглеждал по същия начин. Поръчала му да не се разделя с пръстена. И той спазил поръката ѝ — носил го до самата си смърт. (Пръстенът станал повод поетът да напише стихотворението „Талисман“.)
Всъщност историята на тяхната любов не свършила тук. Те дълго време продължили да мислят един за друг. Елиза му изпращала тайно писма, подпечатани с нейния пръстен. Писмата ѝ завършвали с молба след прочитането им да бъдат изгорени. Последното той не побързал да поднесе на пламъка, чел го няколко пъти с мисъл за силата на любовната интрига. Според написаното в това писмо девет месеца подир онези няколко летни нощи в пещерата до вилата на морския бряг Елизавета Воронцова родила момиченце и го кръстила София.
Случило се така, че насетне злощастие отнело две от децата ѝ, но София оцеляла. (Нали рожбите на любовта са покровителствани от Бог.)
В обзора ни попадат и по-бледи очертания на някогашни любими на поета, някои от които той помнел, а други бил забравил, защото изобщо не се постарал да ги запомни.
Ето, разпознаваме Катя Бакунина — сестрата на приятеля му от лицея, обект на първите му тръпки по нежния пол. Седемнайсетгодишният Пушкин пише стихотворение, в което декларира готовността си да умре за нея. Да умре за момичето, което е виждал само няколко пъти да минава под прозореца на стаята му в лицея.