Сега нека открехнем един от салоните на тогавашния артистичен елит: величията на световния Art са се разшумели у графиня Камаран. Забавляват се с „гатанки“, разиграват класически комедии dell’arte по адрес на отсъстващите. В една от клюките герои са Шопен и Санд. На осмиване е подложена любовта им — била противоестествена. Жената-мъж обича нежния до женственост Фредерик Шопен повече като майка и съвсем малко като приятелка. Тази любов предизвиква неразбиране, но и завист.
В същото това време двамата влюбени осмислят посвоему летните си вечери в шато Ноан. Малкият дворец на баронеса Дюдеван вече спи, но в две стаи още свети — в кабинета на господарката и в студиото на Шопен. Санд пише новия си роман, а Фредерик редактира скицираната преди време полонеза — не му звучи достатъчно завладяващо.
В Ноан той се чувства повече здрав, отколкото в Париж. Или поне по-малко болен. И защитен: все още никой от приятелите им не е пристигнал и тук е гальовно тихо. Истинската любов е като музиката — не понася шумове, според госта. Шато Ноан изглежда и сигурна крепост за великото им чувство. Поне така си мисли Шопен. Той още не е стигнал до извода, че „голямата любов е като огъня — бързо изгаря от собствената си сила“, независимо кой и с какво я подхранва.
По онова време Шопен боготвори Санд. По-късно ще разбере, че тя най-добре от всички интелектуалки може да досажда и изменя, защото чувствеността ѝ не познава граници. Да, тя така умее да разиграва любовниците си, както Юго може да ядосва, а Балзак — да разсмива, по думите на полския писател Йежи Брошкевич. (Нали и качествата, и слабостите на великите хора са велики.) По онова време обаче Санд е всичко за Фредерик. И тъй като тя го изоставя, раздразнена от желанието му да решава проблемите с женитбата на дъщеря ѝ Соланж, той дълго страда по нея. Според биографите му минути преди да заспи вечния си сън, Шопен прошепва не друго, а нейното име.
В същата степен Амандин Аврора, умната Жорж Санд, до неотдавна е пълнела света на поета Алфред дьо Мюсе. Още са пресни в съзнанието ѝ спомените от разходките им във Венеция. От „боричканията“ им в хотелската стая, които завършвали винаги с победа на Аврора.
А ето и една пасторална картина: младият Мюсе пише в тетрадка върху гърдите ѝ вдъхновени строфи и отпива на големи глътки от чашата с коняк, а после рецитира написаното. То им звучи повече от завладяващо. Или пък: той чете, а тя допива млякото си и вмъква кратки, но умни изречения — съвсем, съвсем в стила си. Тук-там открива по някое незначително несъвършенство. (Мъничко камъче на големия път.) Друга вечер двамата пишат разделени, а на сутринта си „дават отчет“: докато той е подредил два куплета, тя е преполовила нов роман! Отново победа за знаменитата дама. Мюсе не крие възхищението си от нейната богатирска работоспособност, защото вече „тя е негова“. За разлика отпреди сега тя му позволява всичко… Незабравими вечери, общо взето…
Вечери, изпъстрени и с известно неразбирателство обаче. Младият поет често обхожда заведенията по цели нощи, а призори пристига пиян и раздразнен, че мадам Санд продължава да пише и не иска да слуша глупостите му. А на него така му се приказват глупости! После и двамата — в леглото, където глупостите имат неповторимо очарование…
В други вечери мосю Мюсе (с неудоволствието на победен във въображаемо сражение) си спомня ранните им срещи, в които тя го държи на разстояние и не му позволява да целуне дори ръкавицата ѝ, позволява му само детски игри „с погледи“… Разглезеният поет, опознал отрано тайните на сладострастието (от проститутките на Париж), отчаяно се бори с тези нейни капризи и изригва думи на възмущение: „Ти по-добре да беше станала монахиня!…“.
Жорж Санд — монахиня!
Поетът след време ще се залива от смях, но и ще крие от дамата коя мисъл го е предизвикала да прихне така невъздържано, защото познава променливата ѝ природа. А в онези моменти Мюсе е щастлив… В зората на тяхната любов Аврора е писала до Сен Бьов: „Този път хлътнах много сериозно, влюбих се в Алфред дьо Мюсе. Отначало отричах чувството, отхвърлях дори мисълта за него, но после му се отдадох и съм щастлива, че го сторих“.
Ах, Венеция, Венеция! Всички влюбени те почитат. Дори и когато си навъсена, ветровита, дъждовна… Незабравими са и горещите им спорове, които често завършват с кавга. Особено онази вечер, когато Мюсе изпада в една от поредните си кризи вследствие на силна простуда. Изплашената Санд моментално забравя обидните му думи (че била „здрава и груба като мъж, а в леглото — непохватна и студена като статуя“) и се превъплъщава в милосърдна сестра и майка едновременно. Венеция в онази вечер е твърде студена, а и тази проникваща до костите влага… и за да пребори мъчителното му главоболие, Аврора вика лекар — един твърде симпатичен млад мъж.